Великите европейци - Жан Расин

Театърът на класицизма е подчинен на принципа за единството на време, място и действие, приписван на Аристотел, макар че той е по-скоро въпрос на тълкувания на неговата знаменита „Поетика”. Независимо от ограниченията на триединството обаче, а може би заради тях, точно в класицистичния театър става забележителен преход – от характери, подчинени на Съдбата при Корней, в пиесите на Жан Расин идва обратната тенденция - сюжетът произтича от характера на героите и се развива в съответствие с човешката природа. 

Този преход е много подобен на онзи между Софокъл и Еврипид, който се случва към 20 века по-рано, в самия античен гръцки театър. Да-а-а, та кой беше казал, че човечеството се развива с поглед, впит напред, а не се върти в кръг като куче, което гони опашката си?

Третата пиеса на Жан Расин – „Андромаха”, всъщност е първата, с която той прави крачка напред от Корней и човешките страсти, най-вече любовта и омразата, стават основен двигател на театралния сюжет. Андромаха, жената на мъртвия Хектор, е пленница на цар Пир, който е влюбен в нея. Тя не му отговаря със същото, но принцеса Хермиона я мрази силно, защото от своя страна е влюбена в Пир. Обаче пък Орест е влюбен в Хермиона и мрази Пир - макар Пир да не я обича. От това произлизат много безумства и трупове. 

Публиката е щастлива, славата на Расин скача до небето. „Андромаха” е представена през 1677, в нея Расин не следва изцяло историята за Андромаха, а я преправя за театралните си цели. Той обаче знае, че с кипването на човешките страсти на сцената е напипал нещо важно и в следващите десет години създава още 6 пиеси, петте от които имат големи достойнства и печелят широко признание на автора, но все пак са като упражнение за „Федра”, истинският венец на творчеството му. Парадоксът е, че отначало „Федра” е провал и дори води до оттегляне на Жан Расин от театралния живот.Но провалът е организиран отвън. Силни фигури, които не харесват Расин, наемат Никола Прадон да напише пиеса своя „Федра”, те дори крадат недовършения ръкопис на Расин, а наемат и клакьори да освиркват расиновата пиеса и да възхваляват тази на Прудон, поставена по същото време. 

А иначе „Федра” си е блестяща пиеса, чиято театрална стойност е жива и днес. Героинята е влюбена в своя доведен син и това я изпепелява - мрази се заради тази страст, но и не може да спре да го обича. Расин прекрасно знае достойнствата на „Федра” и, да, въпреки клакьорите, тя бързо намира място на върха на френската драматургия. За това обаче роля играе и друг фактор – „Федра” е писана в най-блестящия класически френски александрин, създаван някога. Този стих за първи път се появява в средновековната френска поезия от 12 век, но Расин и Молиер са двата върха в неговото развитие. Жан Расин е известен със своята елегантност и чистота на стила, с бързина и ярост, плюс онова, което поетът Робърт Лоуъл нарича „диамантен финал”. 

Расин учи всичко това в училища, свързани с манастира Пор-Роял, гнездо на еретичния янсенизъм във Франция. Той попада там, след като остава сирак и го отглежда баба му, която пък отива да живее в прочутия манастир край Париж и взима внука си. Там десетгодишният Жан научава перфектно латински и гръцки, чете митология и антични автори в оригинал и се запалва по писането на поезия повече, отколкото по кариерата на юрист или свещеник, която се очаква да следва. А после, докато уж учи право в Париж, Расин пише поезия, сближава се с Никола Боало, Ла Фонтен и Молиер, и заживява разпътен живот.

Първата пиеса на Расин никога не вижда сцена, втората – „Тиванците”, се представя от трупата на Молиер, а третата – „Александър”, предизвиква скандал. Не сама по себе си, а заради некоректния начин, по който Расин организира поставянето ѝ. Той я дава на Молиер, но 11 дни по-късно и друга трупа прави премиера. За целта Расин дори краде от Молиер неговата водеща актриса и любовница, Терез дю Парк, като я прави своя водеща актриса и любовница. Да, въпреки че е силно религиозен човек, той няма благ характер и не се съобразява с нищо и никого в преследване на целите си. 

Твърди се, че по характер Расин е „високомерен, раздразнителен и вероломен, ръководен основно от честолюбие и амбиция си”. Това обяснява многото му врагове. Има и такива обаче, които не са пряко засегнати, просто са почитатели на театралния стил, олицетворяван от любимия Корней, затова нападат носителя на промяната. Както казва умният и наблюдателен Хайне: „Расин е първият поет на новото време, както Луи XIV е първият крал на новото време. В пиесите на Корней още дишат средните векове и духът на старото рицарство. Но при Расин няма и следа от средновековното мислене, в него се пробуждат нови чувства, в гърдите му благоухаят новите клонки на нашия нов живот”. Талантът на Расин обаче затъмнява всичко, дори отвратителния му характер - и той получава много слава сред публиката, почести и награди, включително от Луи XIV. 

След скандала с „Федра” обаче, Расин рязко сменя посоката на живота си. Той зарязва напълно писането за театъра, любимите женски компании и бохемски живот, зарязва славата и егото и се жени за Катрин. Тя му ражда 7 деца и Расин прекарва оставащите 20 години от живота си като кротък и богобоязлив човек, ръководен от строг морал и религиозно благочестие, в опит да изкупи греховете си. Той има достатъчно пари, за да се пенсионира, но не го прави напълно – заедно с Боало е назначен за официален кралски историограф, макар да не свършва много работа в това поле. През 1672 става шеф на Френската академия и получава разни титли. Мадам Ментенон, втората кралска съпруга, го убеждава дори да напише две пиеси по библейски сюжети, предназначени за изпълнение от момичета в училище за благородни девици. „Естер” и особено втората, „Атали”, показват, че перото на Расин не е ръждясало, я талантът му е свеж и силен. 

Не е свежо и силно обаче тялото на поета, който през 1699, само на 60, угасва от рак на черния дроб. Само дето Жан Расин не умира като герой в пиеса на Жан Расин – в реалния живот Съдбата побеждава любовната му страст към живота, а не обратно.