Великите европейци - Алберто Джакомети

Проблемът е, първо, в измеренията. Освен три пространствени, плюс времето, той вижда и пето - движението. Трудно е да предадеш усещането за движение на двумерното платно, а още по-трудно е дори чрез тримерната скулптура. Джакомети се бори с това цял живот и не е сигурен, че е победил. Но не само движението човърка Джакомети, проблемът е изобщо в противоречивата тъкан на материята. „Никога не съм успявал да направя например око така, както го виждам. Ако погледнете окото отпред, то не изпъква много. Ако погледнете отстрани обаче, изглежда почти остро. И как ще изобразите нещо, което е кръгло и остро едновременно?” 

Подобни противоречия често те блокират. Така че – да, художникът Алберто Джакомети най-вероятно наистина не е победител във вечната битка между реалността и нейното изображение, но пък, докато я води, ръцете и умът му раждат истински чудеса на модерното изкуство. Хората, които дори малко се интересуват, са зървали творба на Джакомети. Говоря за неговите изумително източени и тънки човешки фигури, които сякаш наистина се движат, докато остават вглъбени в себе си. Те са типични за най-зрелия му период – от края на ВСВ, до смъртта му през 1966. Тези човешки фигури - толкова крехки, сякаш ще се разпаднат, но и толкова силни в оцеляването си – запълват, завладяват пространството. 

И - не, това прилича на метафора за човешкия живот, но не е. Самият Джакомети обяснява: „Колкото повече исках да правя фигурите широки, толкова по-тесни те ставаха. Не знам обяснението, но знам, че глава с нереални пропорции изглежда много по-жива от глава с реални. И това създава много проблеми”. Не е само това обаче. Още по-зле е. Защото Джакомети се измъчва не само от проблема с формата, но и от този с материала. Накратко, той иска да работи с органична материя, като Господ. Поне ако правилно разбирам думите му: „Ако в скулптурата копирам повърхността на главата точно, то какво има вътре? Нищо, освен мъртва глина. В живата глава повърхността е също толкова органична, колкото и вътрешността, нали? А глава, която изглежда истинска, само наподобява глава”. 

Да, мъчително е. Неслучайно Джакомети, особено през последните си години, никога не завършва коя да е творба, дълбае още и още. Добре, че близките понякога измъкват от ръцете му нещо или той го зарязва недовършено в ъгъла, без да го унищожи.

Алберто Джакомети се ражда през 1901 в Швейцария. Майка му, Анет, го закърмя с родния италиански, но от малък научава още немски, френски и английски. Баща му, Джовани, е художник пост-импресионист. Чичо му, Аугусто, е активен дадаист от Цюрихския кръг. Кръстник му е художникът Кюно Амиен. Джакомети рисува от бебе, но първата маслена творба – натюрморт с ябълки - прави на 13. Тогава посяга и към гипса, като скулптира главите на братята си Диего и Бруно. На 14 учи в евангелистко  училище Джакомети, а после във Висшето училище за изящни и индустриални изкуства в Женева. През 1920 отива с баща си във Венеция, там се захласва по Тинторето, в Падуа – по Джото, във Флоренция – по египетско изкуство, а накрая, при роднини в Рим, се захласва по братовчедка си, 15-годишната Бианка. През 1921 той пътува с по-възрастен приятел, който обаче умира от сърдечен удар. Алберто е ужасен и никога вече не заспива на загасена лампа. 

Скоро заминава за Париж, където пет години учи при Бурдел. Не е точно учене, по-скоро Алберто носи някоя готова работа, а Бурдел я коментира. Иначе художникът живее в Монпарнас и се отдава кръчми, пиене, момичета и разговори с приятели. Той се сближава с Пиер Матис, който го лансира в артистичните кръгове, и с американката Флора Майо, с която изкарва дълга любов. Постепенно се сближава и с целия парижки артистичен елит - Ханс Арп, Жоан Миро, Макс Ернст, Александър Калдер, Пабло Пикасо, а също – Луи Арагон, Самюел Бекет, Жан Жироду, Жан-Пол Сартр. В началото на 30-те Джакомети е приет в кръга на сюрреалистите. Да, в скулптурата той наистина твори неща отвъд реалността, но този етикет, както всеки друг, е тесен за него. 

Няколко години по-късно Андре Бретон го обвинява в предателство, бесен е, защото покрай сюрреализма Джакомети се занимава и с дизайн. Алберто, който не обича някой да му се кара, си взима шапката и се маха. В годините преди ВСВ стилът му се променя и, макар да остават връзки със сюрреализма, превръща се в нещото, известно просто като „стилът на Джакомети”. Но това още не са длъгнестите фигури. През годините преди и през войната скулптурите му намаляват. Понякога те са високи едва няколко сантиметра и биха били незабележими, ако не бяха все по-едрите основи, които използва. Художникът вече се познава със Сартр, който то описва като „артист в търсене на абсолюта”. През войната Джакомети живее и работи в Швейцария, там среща 19-годишната Анете, за която се жени няколко по-късно. Той става наистина световно известен вече след войната. 

През 1948 има изложба в Щатите и там пощуряват по вглъбените му фигури, които крачат, макар да не отиват никъде, освен при себе си. Заедно със славата, идват и големите пари, но това не променя предпочитанията на Джакомети към прост живот. Той има ателие в Париж и сякаш нищо повече не му трябва. Работи до късно, пие много кафе, пуши много цигари и спи на някоя кушетка, често с мръсните дрехи. В съседство е наел стайче за Анете, но рядко остава при нея. Когато е съвсем измъчен от демоните си, Джакомети ходи по кръчмите и през 1959 там среща Каролин, 21-годишна проститутка, с която подвържа връзка до смъртта си 6 години по-късно. 

Този активен, дори агресивен начин на живот, е пагубен за здравето на художника и в началото на 1966 сърцето му не издържа. Някои смятат, че имаме съзнателна форма на бавно самоубийство от негова страна, но според мен не са прави. Струва ми се, че просто великият художник Алберто Джакомети се отнася към живота точно както към някоя от своите скулптури – прави ги все по-високи и тънки, докато накрая се разпаднат на прах. А после започва отначало. Само дето с живота не може да започне отначало.