Великите европейци - Марк Шагал

Летят, защото са нарисувани и могат много повече магически неща да правят от нас, живите. Витебск е град в Беларус, преди - в Руската империя, още по-преди – в Жечпосполита, дуалистичната полско-литовска държава. Берта или Бела е красива 14-годишна девойка, в която Моше е влюбен, после женен, негова вечна муза. А кой Моше Сегал и защо сме така втренчени в полета му? Познаваме го като Марк Шагал, един от най-великите художници на 20 век. И полетът му не е един, много са - той цял живот рисува летящи хора, сякаш ангели. Вероятно затова Пикасо казва: „Чудя се как Шагал успява да рисува тези неща. Сигурно има ангел в главата си”.

Старият евреин Марк Шагал рисува цял живот собствения си живот. „Стар”, защото е роден през 1887 и откарва почти до сто. Отбелязвам, че е евреин, защото той сам смята това за важно и казва: „Аз съм евреин, затова изкуството ми е, каквото е. Ако бях друг, и то щеше да е друго”. А ние не бихме искали друго, нали? След Шагал остават около 10 000 творби - живопис, илюстрации, мозайки, витражи, гоблени, театрални костюми и декори, поезия и проза. 

Творбите му се свързват с примитивизма, фовизма, кубизма, експресионизма и сюрреализма, но винаги са шагаловски. Без него нямаше да знаем как се лети без криле, да се дивим на Бела в невъзможна за целувка поза – но целуната, щяха да ни липсват пъстрите къщи на стария Витебск, зелените крави и червените файтони, синият евреин с жълтата цигулка и черният равин с танца на светла молитва. Фигуралните композиции на Шагал са метафорични и раждат поезия. Другият фактор за поезията е цветът. И пак Пикасо признава дълбокомислено: „След смъртта на Матис, Шагал е единственият жив художник, който знае всичко за цвета”. В автобиографията си „Моят живот” Марк Шагал твърди, че е мъртвороден, но го бодат с игли и го пъхат във вода, което някак го съживява, а в същото време да избухва и пожар. 

Семейството е бедно, от евреите хасиди, които смятат песента и танца за върхова форма на сливане с бога, но  изображенията на хора и животни са пълно табу. Дълги години Моше дори не знае думите художник и рисуване, той е срамежлив, заеква, свири на цигулка и учи идиш, Тората и Талмуда. Другите възможности за образование в Руската империя са забранени за евреи, но майка му подкупва директора на гимназията с 50 рубли и той го записва. Там вижда съученик да рисува с молив и това е „като откровение в черно и бяло”. На 19 той, безпаричен, но с ясна цел, учи рисуване в Санкт Петербург. Заради таланта му го приемат направо в трети курс, а, наред със стари и нови майстори, Моше се запознава с Матис и фовизма. Той има връзка с Теа Брахман, която го запознава с 14-годишната Берта – и Моше вече не откъсва очи от нея. Но през 1910 я оставя да расте и заминава да учи в Париж. Това е възможно, защото меценат купува негови картини и му дава стипендия. В Париж става и трансформацията на Моше Сегал в Марк Шагал.

В Париж се вихри кубизмът, Марк е беден, не знае френски, но се запознава с поета Блез Сандрар, който знае руски. Той го среща с Гийом Аполинер и цялата авангардна бохема. Но Шагал среща най-големия авангард в Лувъра и пише в едно писмо: „Тук, в Лувъра, пред платната на Мане, Миле и другите, разбрах защо съюзът ми с Русия и руското изкуство не се вкорениха. Защо самият ми език е чужд за тях. Защо хората там не ми вдъхват доверие. Защо артистичните кръгове не успяха да ме разпознаят. Защо в Русия съм напълно безполезен. В Париж ми се струваше, че откривам всичко – сякаш боговете бяха застанали пред мен”. Шагал бързо става важна фигура в лудия свят на модерното изкуство, а започва и да печели. 

През 1914 прави успешна изложба в Германия и тръгва за Витебск да си вземе любимото момиче. Това обаче се проточва 8 години заради Първата световна война и двете руски революции. През 1915 Шагал се жени за Бела и рисува нейни знакови портрети. През войната служи в Главния щаб, прави изложби в Москва и Санкт Петербург, а името му се прочува. Той приема добре болшевишката революция, защото тя декларира пълни граждански права за евреите и, поне отначало -  пълна свобода на творчеството. Във Витебск той обяснява на партийните другари, че революцията в изкуството не е пряко свързана със социалната революция – идея, която те не харесват изобщо. Шагал живее в Русия с нарастваща тревога, а през 1922 със семейството и двадесетина картини се измъква през Литва и Германия в Париж. Там илюстрира доста книги - Библията, „Осъдени души” на Гогол, „Басни” на Лафонтен. 

През 1937 рисува картината „Революцията”, в която революцията е представена като цирк - Ленин държи стойка, тълпата отляво носи знамена и лозунги, оркестърът свири туш, отдясно неколцина нормални люде са заети с всекидневни дела, а над тях летят той и Бела в бяла сватбена рокля, прегърнати. Заради картини като тази, пък и всичките му други, болшевишкият режим ненавижда Шагал и обрича творчеството му на забрава в родината. Сродният им нацистки режим пък гори негови картини и го обявява за художник дегенерат, който подлежи на унищожение. През окупацията Шагал е в Южна Франция, арестуван е от режима на Виши, но американският консул в Марсилия го измъква и праща в Щатите. 

Годините на войната в САЩ са хубави защото Шагал рисува усилено, запознава се с нови хора и получава огромно признание. Но са и тежки, защото е откъснат от Франция, научава за пълното унищожение на родния Витебск, втриса го ужасът от информацията за концлагерите, а през 1944 умира и любимата Бела. Шагал спира да рисува за 9 месеца, но го съживяват новата свобода на Европа, две нови жени и огромните поръчки, които получава за знакови проекти – таванът на Парижката опера, витражи в европейски катедрали и Университетския медицински център в Израел, мозайката „Четири сезона” в Чикаго, мемориалът „Прозорец към мира” в седалището на ООН в Ню Йорк. 

Марк Шагал е активен до самия край и умира на 97 в Южна Франция. Той работи над голям проект за гоблен и в ателието си прави последни уточнения с изпълнителката на платното. После се качва в асансьора, за да стигне до горния етаж и умира там, на път към небето.