Великите европейци - Александър Флеминг

Но ако намериш ключа си не в левия, а в десния джоб, това случайност ли е? Така е с Флеминг и пеницилина – години наред той търси антибактериално средство, а когато леката му разсеяност помага да го намери, излиза му име на обикновен късметлия. 

И сякаш да се затвърди това, разказва се анекдот. Шотландски фермер спасява момче в езерото, а богат джентълмен иска да се отблагодари на бедния хайлендер и казва: „Ще дам на твоя син същото образование, което ще получи и моят син“. И богатият сър Рандолф, плаща обучението на младия Флеминг, той, уж случайно, открива пеницилина, а в края на ВСВ лекарството спасява сина на сър Рандолф, Уинстън Чърчил, от тежка пневмония. Такива ми ти красиви небивалици. 

Да, истинската история на Александър Флеминг също е изтъкана от случайности. Баща му умира рано и майка му опитва да се справи с тежестите на живота и да образова децата си. На 13 Александър отива в Лондон при един от големите си полубратя, вече лекар. С негова помощ завършва кралската политехника, работи в офиса на корабна компания и се записва в лондонския шотландски полк, за да участва в Бурската война, но тя свършва, преди да е заминал. 

Случайност ли? Ами да. Следва друга – от свой чичо, Александър получава малко наследство и то използва да учи медицина. Записва „Сейнт Мери“, болничният медицински колеж на Лондонския университет, иска да стане хирург, но приятел го урежда да се присъедини към изследователския екип на бактериолога сър Алмрот Райт. През 1908 Флеминг прави докторантура и става професор по бактериология, а през ПСВ е полеви лекар във Франция. Там забелязва нещо нередно – при дълбоки рани, силните антисептични средства уврежда тъканите много повече, отколкото микробите, които инфектират раната. Да, за някои и това е случайност, но всъщност е опит, око и мисъл. 

Още през войната Флеминг пише статия и обяснява защо повече войници са убити от антисептиците, отколкото от самите инфекции. Лекарите на фронта не възприемат идеята масово, но тази история трайно насочва вниманието на Флеминг към търсене на ефективни антибактериални субстанции. През 1922 той пуска в бактериална култура няколко капки слуз от носа на пациент с тежка хрема. Говори се, че ги е взел от собствения си нос и дори - че случайно са паднали от носа му. Така или иначе, той забелязва, че носната слуз има определен инхибиторен ефект върху бактериите и открива ензима „лизозим“. Освен в носната слуз, той се съдържа в сълзи, слюнка, кожата, косата и ноктите. Името му става все по-известно в професионалните среди, макар че лизозимът не е особено ефективен, защото антибактериалният му ефект слаб. Пет години по-късно, Александър Флеминг започва да изследва стафилококите, а през 1928 прави и голямото откритие – пеницилина. И не е прав, когато започва описанието на случилото се с думите: „Човек понякога намира онова, което не търси“. Та нали той търси точно онова, което убива проклетите бактерии.

„Когато се събудих на 28 септември 1928, със сигурност не планирах да направя революция в медицината, като открия първия в света антибиотик. Но се опасявам, че точно това направих“ – скромно и с чувство за хумор описва нещата Флеминг. На този ден той се връща в лабораторията след ваканция и намира плесен в една от петриевите чинийки с култури от Staphylococcus aureus. В нея стафилококовите бактерии около плесенните гъбички са унищожени, а в по-далечните краища не са. „Това е смешно“ – са първите думи на учения Александър Флеминг, който сериозно се захваща да разбере какво става, защо и как гъбата убива бактерията? Флеминг правилно предполага, че тя съдържа някаква субстанция, която прави това. Открива, че плесента е от рода Penicillium и влияе така не само стафилококите, но и на бактериите, които предизвикват много други болести - скарлатина, пневмония, менингит, дифтерит, гонорея. 

Отначало Флеминг нарича лечебната субстанция „сок от плесен“ или просто „инхибитор“, но през март 1929 я кръщава пеницилин и публикува съобщение за откритието си. То не предизвиква никакво вълнение в медицинския свят. Самият откривател продължава изследванията, но скоро се отказва, защото култивиране на плесента Penicillium е доста трудно, а още по-трудно е после от нея да се извлече лечебната субстанция. Това са големи проблеми за промишленото производство на пеницилина и Флеминг решава, че заради тях той няма да се наложи при леченията на инфекции.  И този път вече греши – случайно, но греши.

„Вие казвате, че съм изобретил нещо. Всъщност само съм видял онова, което е създадено от Господ за човека. Честта и славата принадлежат не на мен, а на Бога“ – казва Флеминг за откритието си, което зарязва. Но към края на 30-те, в Оксфорд, Ернст Чейн и Едуард Абрахам работят в същата посока. Те попадат на публикацията на Флеминг, потвърждават неговите резултати и изучават молекулярната структура на пеницилина. 

През 40-та публикуват работата си, а Флеминг пък звъни на шефа им Хауърд Флори, че ще дойде да се срещне с екипа. Когато чува това, Чейн възкликва: „Господи, аз мислех, че Флеминг е мъртъв!“ Но Чейн и Флори подхващат работата сериозно и правят онова, което Флеминг не успява – намират начин за промишлено производство на пеницилин и успяват да намерят американски инвеститори. Отначало продукцията е малко, но след Пърл Харбър работата се разгръща, а при десанта в Нормандия има пеницилин за всички съюзнически войници. След войната вече лекарството завладява света и в медицината започва епохата на антибиотиците. 

Още през 1945 Флеминг, Чейн и Флори получават Нобеловата награда за медицина. Александър Флеминг продължава да работи буквално до смъртта си през 1955. Отнася го инфаркт, който, за съжаление, не се лекува с пеницилин.