Великите европейци - Луис Бунюел

Те са провокативни, лудички типове, за които сюрреализма е инструмент срещу буржоазните ограничения на свободата. И имат скандални видения и сънища, от които трябва да се отърват. В началото Бунюел точи бръснач, влиза в съседната стая, където девойка седи на стол, отваря лявото ѝ око и го срязва. А кадърът отива на нощното небе, където „остър“ облак срязва пълната луна. Филмът може само „да се усети“, не „да се разбере“. В „Андалуското куче“ не бива да се търси дълбока философия, сложни характери или дори сюжет. Това са видения, сънища и фантазии, блестящо нестандартни. Сцената с окото например е сън на Бунюел, а човекът със стигма на ръката, от която излизат мравки - сън на Дали. 

Да, днес, след сто години, някои сцени от „Андалуското куче“ звучат наивно – толкова може тогава киното. Или са твърде познати – цитирани и пародирани стотици пъти, сами са станали стандарт. Но Бунюел и Дали разпват киното до края на неговите възможности - тази заслуга не може да им се отнеме. В творческия път на Луис Бунюел има етапи, всеки от които в различна държава. Първо е Франция с „Андалуското куче“ и още по-скандалния - „Златният век“. С първата лента скандалът е само естетически, докато с втората Бунюел заема и обществена позиция. Той напада буржоазната държава и унижава католицизма, като например смесва образи на Исус Христос с текстове на маркиз Дьо Сад. 

На премиерата има безредици, полицията забранява прожекциите, продуцентите са заплашени с отлъчване от църквата и изтеглят всички копия, а филмът е показан отново чак през 1979. Междувременно обаче Бунюел е поканен в Холивуд, но не снима нищо. Обратно в Европа, свързва се с републиканците в Испания и става член на комунистическата партия, факт, който по-късно упорито отрича. 

Приятел – анархист печели от лотарията и финансира „Урдите, земя без хляб“ - първия сюрреалистичен документален филм. Той е за живота на хората в най-бедната испанска провинция и е забранен както от Републиката, така и от Франко. През 1934 Бунюел се жени за Жан Льофевр, гимнастичка с бронзов олимпийски медал и става продуцент в мадридско студио, но поставя условие името му да не се появява. Въпреки че продуцира 18 и режисира поне 4 комерсиални филма, той пази анонимност, за да не бъде презрян от сюрреалистите. През гражданската война пък прави пропагандни филми за Републиката първо в Европа, а през 1939 и в Щатите, където остава след края на войната.  

В САЩ Бунюел работи по две пропагандни програми на Музея на модерното изкуство, но всичко свършва през 1942, когато Салвадор Дали го описва като комунист и атеист. Те са скарани отдавна, а Дали е безцеремонен. След скандала, Бунюел отива в Холивуд, но пак не снима и през 1946 е в Мексико - взима гражданство, купува къща и прави близо половината от общо 60-те си филма. 

От този период най-значим е „Забравените“ със сюжет от жестокия свят на уличните момчета в бедните квартали на Мексико. Игрален филм, сниман като документален, „Забравените“ е смес от социален реализъм и сюрреализъм, а публиката го отхвърля и дори смята, че Бунюел петни страната. Но през 1951 „Забравените“ печели режисьорската награда в Кан и мексиканците започват да го харесват. В началото на 60-те, Бунюел се връща в Европа и прави най-великите си филми от втория френски период – „Виридиана“, „Дневникът на една камериерка“, „Тристана“, „Дискретният чар на буржоазията“, „Този неясен обект на желанието“. Да, и „Дневна красавица“, в който тайнството Бунюел, когото Хичкок нарича най-брилянтния режисьор, се смесва с магичната красота на Катрин Деньов. 

В интервю питат Бунюел защо снима, а той: „За да покажа, че този свят не е най-добрият от всички възможни“. Като млад обаче той няма много досег с киното, чак в Париж има журналистическа карта и може да гледа безплатно. Тоест киното е късно откритие за него, а страстта му към подвижните образи запалва „Уморената смърт“ на Фриц Ланг. Артистичен тип с непоносим характер, както го описва първата му любов, поетесата Конча Мендес, Бунюел от дете свири на цигулка и играе бокс, учи в йезуитски колеж, където прихваща атеизма си, и завършва философия в Мадрид. 

С Дали и Лорка следят новостите в изкуството, палят се по сюрреализма и основават прочутата артистична група „Поколение 27“. Бунюел иска да е революционер и в изкуството, и в живота, но не е. Той живее скромно и държи на буржоазния морал по отношение на семейството. Дори в най-артистичните парижки времена и места, не се поддава на типичната творческа разюзданост. Единственият му порок е пиенето – всеки ден гледа да приключи с ангажиментите в ранния следобед и да заседне на дълго пиене без напиване. 

Както повечето гении, Дон Луис работи основно докато не прави нищо. Да, ленив е и казва: „Дайте ми 2 часа активност на ден, а другите 22 ще прекарам в сънища.“ Но ако сте гледали някой от знаменитите му филми, знаете накъде бия. В творчеството на Бунюел сънят, виденията, другата реалност, са най-важните елементи. Те са смесени с парадокси и загадки, откровени фройдистки комплекси, сексуални желания и практики, понякога само смущаващи, понякога – направо шокиращи. Да, това е сюрреализъм, но и нещо повече – то е „бунюеловското“, по което публиката си пада и от което иска още и още. Но Смъртта май също харесва доброто кино, затова чрез банална цироза си прибра 83-годишния режисьор. 

В „Последен дъх“, автобиографията, излязла малко по-рано, сам Бунюел пише: „Мога да си поставя диагнозата твърде лесно. Стар съм.“ Това е смешно, но звучи трагично. Сякаш го чувам да казва, иронично озадачен: „Всичките ми филми са изградени върху комични ситуации, но се възприемат, сякаш са трагедии“.