Великите европейци - „Пинк Флойд“, първа част

10 години отне на „Пинк Флойд“ да стигне до истинското съвършенство на албума Wish you were here, Бих искал да си тук. Той е посветен на Сид Барет, самотата, празнотата, лудостта, отсъствието и други основни теми от репертоара и живота им. Тук са сведени до минимум левичарските напъни групата да се произнася по социални и обществени теми, така характерни иначе за времето, когато Уотърс е основен двигател на Флойд. Има ги изобилно в предишния от четирите най-велики албума – The dark site of the Moon, Тъмната страна на Луната. Има ги и в следващите два – Animals, Животните, и The Wall, Стената. Но във Wish you were here, пред идеята за липсата на човека, осъзната чрез болката от тази липса, сякаш всичко притихва и се превръща в музикално съвършенство, което се завърта и затваря в себе си, за да се опази. А след този гениален албум, на „Пинк Флойд“ им отне само още 10 години да стигнат до непоносимост и разпад.  

Музиката на „Пинк Флойд“ няма предтеча, от който се черпят идеи и вдъхновение. Няма и последователи, които да я развият – защото няма накъде. След доста лутане, те намират онова, което искат да правят и просто го правят. Парадоксът е, че началните търсения са в много различна посока. Онова, което критиците наричат „психиделичен стил“, е сътворено сякаш от друг, непознат и странен Флойд. Да, казват - Флойд на Сид Барет, но не е съвсем така. Истината е, че раздялата е полезна и за двете страни. Барет, с всичките си проблеми, сякаш се освобождава от натиска на общия гений и издава два прекрасни албума. А групата се откъсва от натиска на неговата гениалност и намира собствената си орбита. Там Сид Барет продължава да присъства, но само като символ, като персонаж, като призракът от тавана, който стимулира въображението и ражда идеи.

В средата на 60-те във Великобритания вече има „Бийтълс“ и „Ролинг стоунс“ – и всички останали се хвърлят да правят чудеса със скромните си инструменти и какви да е гласове. Често новите музикални гении не са сигурни какво точно искат и какво точно става, те обикновено са самоуки, не могат да четат и пишат ноти, не познават принципите на композирането, затова го правят по двойки или групово. Понякога дори не могат да изсвирят онова, което са сътворили – но знаят, че търсят. И опитват с правилните въпроси да се измъкнат от света, който ги притиска с неправилни отговори. Помагат си с наркотици, алкохол и секс – или поне мислят, че си помагат, докато не затънат в още по-неясни светове, както става със Сид Барет. „Пинк Флойд“ са не просто част от тази вълна, а сякаш модел за нейните подеми и падения. И всичко започва с песничката за извратеняка травестит Арнолд Лейн, който краде дамско бельо от просторите.

Този първи сингъл на „Пинк Флойд“ излиза през 1967, достига 6 място в британския чарт, а после е забраняван заради неприлично съдържание. Но всъщност началото е 4 години по-рано, когато басистът Роджър Уотърс, барабанистът Ник Мейсън и пианистът Ричард  Райт, студенти по архитектура в Лондон, свирят в група със смешното име „Сервиз за чай“. После някой довежда Сид Барет - голям талант от колеж по изкуствата. Той поема соло-китарата, основния вокал и композиторската работа и Бързо става лидер. Барет сменя името на групата, като комбинира имената на двама американски блусари – Пинк Андерсън и Флойд Коунсил. Бандата се прочува в ъндърграунда и е поканена да свири в лондонския Каунтдаун клъб. Всяка вечер - три сета по 90 минути е огромен репертоарен проблем за младата група, но те правят гениалното откритие, че ще намалят тежестта, ако се впуснат в дълги импровизации. И запомнят това завинаги.

See Emily Play е заглавната песен от втория сингъл на „Пинк Флойд“. Както твърди Сид,  той вижда въпросната Емили, докато лежи надрусан в близката горичка, тя е така чудесно момиче, че ѝ посвещава песен. По това време Флойд започват да получават някакви по-сериозни пари, това позволява на Сид Барет да мине на всекидневна доза ЛСД, което пък прави все по-голяма част от него да е в отвъдното и все по-малка – в отсамното. Ник Мейсън го описва като „напълно дистанциран от всичко, което става“. Независимо от това, през 1967 е реализиран и първият албум на „Пинк Флойд“ с фантастичното заглавие „Гайдарят пред портите на зората“. Заглавието, както и повечето композиции, са на Сид Барет и са пълни с британска ексцентричност и хумор, населени са с видения от приказки и истории за чудати, митологични създания като гномът Гримбъл Грамбъл.