Великите европейци - Клод Леви-Строс

Той е само личност незначителна, както всяка друга. Парадоксално звучи, но отделният човек, смята Леви-Строс, няма истински принос в развитието на „цивилизацията“. Той е тласкан от нещо като колективното несъзнавано на Юнг, което има собствен живот, а ние само го превеждаме на познат език и ако можем, го надграждаме – но играем по неговите правила. 

С други думи, не Човекът е господар на Природата, а обратно. Така че историята на човека Клод Леви-Строс и митологията, натрупана около него, нямат особено значение, без да представим структурните им връзки с всички други истории и мотологии, и анализираме начините, по които те взаимно се допълват. Добре, де, а сега забравете всичко това. Няма да използвам структуралистичния подход, за да ви срещна с Леви-Строс, а ще го направя с най-обикновени думи, разбираеми за всички. 

Когато Клод Леви-Строс се ражда през 1908 в Брюксел, никой не си представя, че около средата на 20 век той ще стане една от най-влиятелните интелектуални звезди. „Всички френски антрополози са негови деца“ – пише „Льо Монд“. Макар в англо-езичния свят идеите му често да се приемат за „твърде френски“, тоест, по-наляво от здравия разум и по-литературни от правилата на научния подход, и там той е признат за основател на структурната антропология, а приносите му продължават да се проучват. Дядото на Клод по майчина линия е равин на Версай, а прадядо му по бащина линия – Исак Строс, е прочут за времето композитор и диригент. 

Семейството още получава приходи от музиката му и това е сериозна помощ, тъй като парите не са много - майка му е домакиня, а баща му е художник-портретист. Атмосферата в дома обаче е артистична и Строс пише: „Отраснах в интимни връзки с рисуването и музиката.“ Баща му го води в Лувъра при големите майстори и в операта да слуша Вагнер. 

Клод чете много, обикаля авангардни изложби, а на късни години пред „Нувел обсерватьор“ разкрива източниците на вдъхновение да  изучава други култури - и на първо място сред тях е еврейският произход.

„В началното училище понякога ме наричаха „мръсен евреин“ – казва Леви-Строс и анализира: „Когато внезапно се окажеш оспорван от общността, на която вярваш, че принадлежиш изцяло, това може да накара младия ум да се дистанцира от условията на социалната реалност, доколкото е принуден да я разглежда от две страни едновременно – отвътре, където вярва, че е, и отвън, където е поставен.“ Не му е лесно, но завършва два лицея и учи право в Сорбоната. 

Междувременно се среща със социалистите, включително с Маркс, а оттам – и с философия изобщо. Правото не му е по вкуса, както и схоластичната атмосфера в университета. Все пак се дипломира по философия и преподава в лицей, а после е гост професор по социология в университета в Сао Паоло, Бразилия. Съблазнен е не толкова от преподавателската кариера, колкото от възможността да изучава местните индианци. 

Вече е женен за етноложката Дина Драйфус. Те обаче не се задоволяват да са неделни изследователи и тръгват на експедиция в Амазония, за да срещнат местните, откъснати от цивилизацията племена. Подготовката им обаче е лоша, стигат до племената Гуакуру и Бороро, но остават само дни. През 1938, вече доста по-добре подготвени, тръгват към племето Намбикуара. По пътя обаче окото на Дина се инфектира, тя се връща, а Клод продължава, макар да няма нужната подготовка и опит в етнографската работа. Той не знае нито един от езиците на племената, с които се среща, тоест, не може да контактува директно с тях и това поставя резултатите под голямо съмнение. 

Но през 1955 Леви-Строс описва пътешествията в може би най-знаменитата си книга – „Печални тропици“, текст, в който смесва документални записи с антропологически наблюдения и факти, с есеистични етюди, с философски размисли и, по френски артистично, опакова всичко в неподражаем литературен стил. Книгата прави бум сред широката публика, а управителното тяло на Академия „Гонкур“ излиза със специално съобщение, в което заявява разочарование, че не може да присъди годишната награда на Леви-Строс, защото книгата не е чиста литература. Преди това обаче, през 1939, Леви-Строс се връща от Браззилия в Париж с маймунката си Лусинда, преживява поредното френско крушение във ВСВ и иска да се махне, затова се разделя с Дина, която пък иска да работи за съпротивата. Напрежението около съдбата на евреите расте, спасява го акцията на Рокфелер център за измъкване на френски учени-евреи от лапите на нацистите. 

В Ню Йорк Леви-Строс, който още се мъчи да обобщи материала от Амазония, попада точно където трябва. В библиотеката проучва извори за северно-американските индианци и се сближава с Роман Якобсон, руски евреин и лингвист, който го запознава с лингвистичния структурализъм. През 19 век швейцарецът Фердинанд дьо Сосюр разглежда думите като отношения не между тяхното съдържание, а на структурните им знаци. В главата на Леви-Строс проблясва идеята, че същият подход може да се приложи и в етнологията – и някъде в този момент тя започва да се превръща в антропология. 

През 1948 Строс се връща в Париж и издава две книги, в които прилага новия структуралистичен подход. В следващите десетилетия той изследва тотемизма, брачните обичаи по света, предлага нов подход към разбирането и развитието на митовете в прочутата поредица „Митологики“. 

Пълен с живот и страст към непрекъснато търсене, Клод Леви-Строс почти доживя 101 години. Отиде си през 2009, а на погребението му френският външен министър Кушнер каза: „Клод Леви-Строс скъса с етноцентричната версия за историята и хуманността.“ 

Въпреки огромната си слава и влияние, той май си тръгна не особено доволен. Малко преди смъртта си, в интервю за американско радио, Леви-Строс говори за начина, по който хората са започнали да тровят сами себе си и казва: „Светът, в който приключвам съществуването си, вече не е свят, който харесвам.“

Всички епизоди от подкаста "Великите европейци" можете да чуете тук: