За прошката и приемането

С психотелесния психотерапевт Кремена Станилова, говорим на Неделя Сиропустна, за прошката. За времето, в което живеем и за изборите, които правим. Какво е прошката? Лесно ли стигаме до това състояние?

„Казва се, че времето лекува всичко. Но въпросът е какво правим с това време. И по това време?“, пише Кремена Станилова в статията си „Прошка. Както, когато, ако можем и искаме“.

Прошката е процес. Тя не е еднократен акт. Много хора си мислят, че това е все едно да натиснеш копче. Но, това е абсолютно невъзможно, защото касае събития, които са вътре в нас. Касае емоции, които бушуват. И емоциите не са една след друга, те много често се смесват. И, когато изпитваме тази буря от емоции, било то гняв, скръб, тъга, обида, обвиняваме другия, обвиняваме себе си за определени неща, е много трудно да постигнем т.нар. прошка в един ден, за един миг. Затова е процес и то процес на отказване, нещото да се е случило по друг начин. Миналото да е по-различно. Да превъзмогнем тази привързаност към момента, надеждата и очакванията за различност.

Прошката не е нещо, което върши работа, когато се прави, защото "трябва". Прошката има своите етапи. На думи, всичко изглежда много лесно. Много хора казват : „да аз съм му простил, ама....“ и след това започва една тирада. В един момент се оказва, че отдолу и зад тази тирада стои още много гняв. И първото нещо, което е необходимо да знаем за прошката е, че ние не можем да простим, да се освободим от този комплекс от емоции по повод на някой или нещо, защото първо ние сме изпозвали един защитен механизъм, който е проектиране. Това е механизъм, който се базира на някаква идеализация.

Ние идеализираме някакъв обект, човек или някакво събитие, приписвайки му желани качества или пък наши, които имаме, това е много индивидуално. Но, в един момент, докато си взаимодействаме с този човек, свързваме се с него се оказва, че той или тя, не са такива за каквито сме ги мислели. Всъщност, те са били такива каквито са, но ние сме ги мислели за различни. 

Този етап на освобождаване от проекциите се нарича „изплъзване на проекцията“. Ние започваме да усещаме, че нещата не са точно така, както сме ги мислели. И, точно в този момент, човек започва да рационализира или извинява другия. Само и само да не се срещнем с болката и преценката, че сме прехвърлилил нещо от нас върху другия. Да се свържем с реалността означава, да си признаем, че сме били будали, наивни. Това, всъщност, не е така ние просто сме задвижил абсолючно човешкия механизъм, чрез който приемаме желаното за реалност. Когато ние извиняваме другия за някакво поведение, ние се опитваме да задържим тази проекция. С времето, обаче, нещата продължават. Този сблъсък между идеала, който имаме и реалността на другия или събитието. В крайна сметка, идва реалността, идва болката, идва и процесът на скърбенето. Скърбенето може да включва тъга, гняв, обвинения и това може да бъде влачено с години. Именно, защото човек не е готов да се откаже от привързаността си към определена гледна точка.

За етапите на прошката, за прошката като процес, за възмездието, което търси човешкото съзнание, за емоциите и  нежеланието да простим, и приемането на това, психотелесният психотерапевт Кремена Станилова, разказва в неделния „Шейкър“.