Великите европейци - Йозеф Бойс

 Чрез концепцията за социалната скулптура и идеята, че общество е произведение на  изкуството, той отива още по-далече. Описаното дотук, със заложената в него ирония, е по-лесно да се каже, отколкото да се „хареса“, още по-малко – да се разбере. Но най-трудно е да се хареса и разбере, ако само слушаш за някакъв тип, който се мотае в непривична обстановка, а после си говори с публиката. Горе-долу такива са творческите акции на Йозеф Бойс, които издигат към върха постмодернистки течения като Флуксус и форми като хепънинга.

Слушаме Флуксус композицията на Джордж Брехт „Капеща музика“. Флуксус е рехава международна общност от творци – художници, поети, композитори, дизайнери. Той е като продължение на дадаизма, но доста „по-революционен“ и „свободен“. Критикът Хари Рюе го описва като „най-радикалното и експериментално течение в изкуството през 60-те“. Хепънингът пък е една от художествените форми, под които Флуксус се реализира и в нея Йозеф Бойс е водеща фигура. 

По комунистическо време попаднах на кратка статия за хепънинг на Бойс, който прекарва три дни в компанията на вълк. И помислих – защо му е на някакъв кретен да стои в компанията на вълк и що за изкуство е това. Но, вместо да ме настрои срещу гнилите творения на Запада, въпросът остана да ме мъчи дълги години. Дори когато започнах да добивам по-добра представа за процесите в изкуството, отколкото беше позволено от комунистическата цензура и пропаганда обаче, идеята на Бойс остана неясна – защо вълк, защо в една стая с него, защо дивото животно не го хапе, защо умни критици възхваляват такива неща. Този хепънинг на Йозеф Бойс ми се изясни много по-късно, когато прочетох подробното му описание и разбрах, че същността му е съвсем различна от представата, породена от някакво кратко и неточно описание. 

Всъщност, истинското заглавие на хепънинга, което казва доста повече за нещата, гласи: „Койот: Аз обичам Америка и Америка ме обича!“ Докато стигне до върха на модерното изкуство през втората половина на 20 век обаче, скулпторът Йозеф Бойс минава през интересен живот. Роден е през 1921, от рано показва таланти и взима уроци по рисуване и музика, чете философия и литература, запалва се по антропософията на Щайнер, влекат го естествените науки и медицината, а също историята и митологията на северните народи. 

Бойс е на 12, когато в двора на училището нацистите изгарят забранени книги и той измъква от аутодафето две – „Система на природата“ на Карл Линей и албум със скулптури на Вилхелм Лембрук. Три години по-късно става член на „Хитлерюгенд“, а на 17 бяга от училище и се мотае с цирк. През 1941 е в армията – радист на бомбардировач в Крим, където през 1944 самолетът му катастрофира. Бойс е натрошен, но се случва нещо мистично – намират го кримски татари, които живеят в ничията земя между двете армии, правят някакви шамански ритуали, намазват го с мас и го увиват във филцови одеала. Чак след няколко дни го намира спасителен отряд и го води в болница. Йозеф Бойс смята тази случка за свое мистично прераждане и отдава на нея пълното си обръщане към изкуството след войната. Но повечето биографи, а и съпругата му, смятат, че историята с татарите е мит, свързан с антропософските уклони на Бойс, и с желанието му като творец да си изгради леко мистичен и тайнствен образ.  

Но има и още нещо в историята с татарите. Тя обяснява силната привързаност на Йозеф Бойс към използване на необичайни материали - мас, пчелен мед, филц, и включването на животни или растения в акциите. Такъв е хепънингът от 1965 „Как се обясняват картини на мъртъв заек“. Художникът, с глава, намазана с мед, облепена със златни листа и с желязна плочка на едната обувка, държи мъртъв заек, обикаля и му показва картините в галерията, като доверително му шепне на ухото – а публиката гледа през витрината. За жива природа пък класическият пример е с койота. 

Бойс е в галерия в Ню Йорк, увит във филцово одеало. Три дни по осем часа той лежи или стои прав, докато около него обикаля жив койот. Бойс го гледа, подхвърля му кожена ръкавица или нещо друго, понякога му говори, а на третия ден дори го прегръща. Няма да обяснявам смисъла на подобни странни или непоносимо загадъчни художествени акции – но мненията на публика и критика винаги са били разделени. Някои презрително наричат Бойс „шарлатанин“, други го смятат за „Леонардо на 20 век“. Изграждайки легендата за творчеството си, Йозеф Бойс включва и и себе си. Той ходи с ботуши, дънки и бяла риза, с ловджийски елек върху нея, а на главата с неизменната филцова шапка. 

Друга част от образа се изгражда в преподавателската му дейност. Около Бойс постоянно има група студенти, а влизането му в аудитория означава, че тя веднага става място на дискусии и спорове. За него преподаването на е прехвърляне на знания от умната глава в глупавата, а означава да говориш с аудиторията за всичко. Същото прави и с публиката на пърформансите, обсъжда теми от предмета и обхвата на изкуството, до актуални социални и политически въпроси. Да, Бойс е политически на ляво, в анархистичен план по-рано и немските „Зелени“ по-късно. Но политическите му визии са тясно свързани с идеите за свободата на изкуството, за социалната общност като общност на творци, за социалната скулптура като естетическа акция. 

Художникът не успя да завърши последния си скулптурен проект – засаждане на 7 000 дъба. През 1986, на 64, вторият инфаркт го отнесе някъде, където може би Йозеф Бойс наистина ще убеди всички, че и самата Вселена е произведение на изкуството. Макар че едва ли ще го направи точно с тази опасна Флуксус композиция на Дик Хигинс.

Всички епизоди от подкаста "Великите европейци" можете да чуете тук: