Великите европейци - Мери Уолстънкрафт

Мери Уолстънкрафт, писател и философ, често е наричана „майката на феминизма“. 

Самата Мери сякаш дава пример – тя, освен мислител, е жена до мозъка на костите - красива, умна, своенравна, пълна със страхове и надежди. „Защита на правата на жените“ е книгата на Мери Уолстънкрафт, която е прародител на феминизма. Тя излиза в Лондон през 1792, когато жената няма право на образование, няма собствено имущество, не може да работи за прехраната си, не може да се разведе с мъжа си, няма права дори над детето си. И така е не само в консервативна Англия, а в цяла Европа, дори в либералните кръгове. Уж напредничав, Русо в „Емил“ например отрича нуждата жените да се образоват, освен в неща, свързани с мъжкото забавление. А Мери му възразява. Тя не отрича, че мястото на жената е в дома, но разглежда дома като важна част от обществения живот, негова основа. Тоест, пише тя, и мъжете, и жените, имат еднакви задължения. 

И развива идеята, че жената трябва да се образова наравно с мъжа, за да носи пълноценно отговорност по възпитанието на децата. И още – женското образование укрепва брачните отношения. За стабилен брак, казва, е нужно не само женско целомъдрие и вярност, но и мъжко - затова от мъжете трябва също да се изисква да  поставят задължението си над сексуалния нагон. Това не значи, че в брака чувствата не са важни, а че чувствата и мислите на мъжете и жените трябва да са в хармония. Тя не стига до най-голямото предизвикателство – да поиска пълно равенство, но казва, че мъжете и жените са „равни пред Бога“ и трябва да са партньори

Мери Уолстънкрафт е родена през 1759 година в Лондон. Баща ú пропилява огромното си наследство. Освен в безпаричие, затъва в алкохолизъм и домашно насилие - Мери дори спи пред вратата да пази майка си. Не е доволна, че брат ú учи за  адвокат, а тя остава само с четене и писане. Някои смятат, че тези травми от детството и сблъсъка с мъжете по-късно, правят Мери невротична и психически нестабилна жена, която чрез феминистки писания отмъщава. Това обаче е доста крайно. Тя опитва да е рационална, критикува привързаността на жените към сантименталните глупости и опитва да реализира разкрепостените си идеи за брака и отношенията между половете. 

Първо, Мери се самообразова - чете религия, история, философия и следи пресата. Второ, сприятелява се с Фани Блъд, за която казва: „Тя отвори ума ми“. Трето, през 1778 напуска дома и става компаньонка на капризна богата вдовица в Бат, жив пример за това как не трябва да се държат жените. През 1784 Мери помага на сестра си Илайза да избяга от мъжа си, когото не обича. После с Фани Блъд и две от сестрите си правят училище за момичета в Лондон, но скоро Фани се омъжва, а училището запада и Мери става гувернантка при ирландски аристократи. Тя се разбира с децата, но не понася безмозъчната им майка и изкарва само няколко месеца. Не ú остава нищо друго, освен да направи пробив в мъжкия свят – да стане писател. 

 Покрай девическото училище, Мери е близка с група либерални интелектуалци и среща Джоузеф Джонсън, който я прави редактор в списание „Нов аналитичен преглед“ и издава първата ú книга – „Мисли за образованието на дъщерите“, плод на опита като гувернантка. Мери пише и активно превежда от немски, френски и холандски, които междувременно научава. Следващата година издава романа „Мери – една измислена история“, а после - „Оригинални истории от реалния живот“, която ú носи добри приходи. През 1789 избухва Френската революция и либералите са във възторг - имат големи очаквания за обществен и човешки прогрес покрай лозунгите за свобода, братство и равенство. Не всички британци обаче са във възторг, напротив. Едмънд Бърк, който иначе е подкрепил Американската революция, не е оптимист за Френската и в „Отражение от революцията във Франция“ предупреждава, че тя няма да свърши добре. Да, не свършва добре, но в началото Мери е вдъхновена и отговаря остро, като отваря голяма дискусия чрез „Защита на правата на хората“. На следващата година издава и „Защита на правата на жените“, след което отива във Франция да гледа революцията на живо. 

Скоро обаче якобинците започват големия терор, избухва и войната с Англия, така че става опасно. Мери, която дотогава има само една платонична любов с женен мъж, се отдава на пълноценни любовни радости с американския авантюрист и писател Гилбърт Имлей. Те не се женят, но имат дъщеря, а той спасява Мери от арест, като я вписва за своя жена в консулството в Париж – тя вече се води американка и е недосегаема. Мери пише „Исторически и морален поглед към Френската революция“, но спестява гадната част – описва само времената на надежди, не и революционната разруха. После се връща в Англия, а Гимлей, който се забавлява с някаква актриса, я спасява втори път – сега от опит за самоубийство. Той праща Мери на бизнес-мисия в Скандинавия, като обещава да се съберат, щом се върне. По пътя тя му пише писма, които не изпраща, но после публикува. Гимлей не спазва обещанието си и тя пак пробва самоубийство в Темза. 

Спасява я случаен минувач, но Гимлей е непреклонен и я зарязва. Нейните писма излизат през 1796 и Уйлям Годуин, основател на анархизма и бъдещ съпруг на Мери, пише: „Ако има книга, предназначена читателят да се влюби в нейната авторка, струва ми се, че е това“. Годуин и Мери се познават отдавна, но първата им среща е катастрофа – тя цяла вечер го репликира. После обаче се сближават и Мери е бременно. През март 1797, за да узаконят детето, се женят, но живеят в различни къщи. Така всеки е свободен и има време за творчество – а и реализират радикалните си идеи за брака като общност от равноправни индивиди. 

Скоро всичко свършва обаче. Пет месеца по-късно, 11 дни след раждането на дъщеря си, Мери Уолстънкрафт умира от сепсис. Не се знае дали е истина, но се говори, че, в духа на семейния радикализъм, на 16 малката Мери губи девствеността си с женения поет Пърси Биш Шели върху самия гроб на майка си, а на 20, вече като Мери Шели, публикува история за чудовището, създадено от д-р Франкенщайн. Мери Уолстънкрафт би трябвало да е доволна. 

Всички епизоди от подкаста "Великите европейци" можете да чуете тук: