Великите европейци - Джеймс Джойс

„Някой изобщо разбира ли?”

Твърди се, че с тези думи на уста през 1941-ва година си заминава от света Джеймс Джойс, писателят, който с една книга промени литературния свят завинаги. Добре, де, не е написал само една книга човекът, написал е няколко – „Дъблинчани”, „Портрет на художника като млад”, „Бдението над Финеган”, мнозина може би са ги чували като заглавия, а някои дори са ги чели. Но, също както архитектът Гауди остава в света най-вече с прочутата си катедрала „Саграда Фамилия”, така и Джойс е известен най-вече със своя „Одисей”.

BNR podcasts · Великите европейци

Ето откъс от романа, който самият Джойс чете през 1924 година, аудиозапис, от който са направени само 20 копия за продажба в „Шекспир и Ко”, парижката книжарница на Силвия Бийч:

Превод: Господин председател, дами и господа, голямо е моето задоволство да чуя бележките, отправени към ирландската младеж от моя образован приятел. Стори ми се, че се прехвърлих в страна, далеч от тази страна, в епоха, отдалечена от нашата епоха, че се оказах в древен Египет и слушах речта на някой висш жрец, отправена към младия Моисей.

Иронията, която се съдържа в тези думи на Джойс обаче, става двойна поради факта, че той самият звучи като някакъв висш жрец, докато чете ироничния си текст от „Одисей”. Пардон, „Юлисис”, каквото е оригиналното заглавие на книгата. Юлисис е римския вариант на гръцкото Одисеос. Използването на името по този начин веднага насочва към една от знаменитите способности на този ирландски литературен Херкулес - да бъде изключително деликатен със смисъла на думите и със смисъла на смисъла. За да илюстрирам тази негова способност, за миг ще се отклоня от катедралата, която представлява романът „Одисей”, към нещо кратко, например песен 11 от поетичния цикъл „Камерна музика”. В буквален превод заглавието на песен 11 е „Кажи сбогом на момичешките дни”, което аз бих превел по-скоро като „Кажи сбогом на девичите дни”:

Превод: Кажи сбогом, сбогом, сбогом, кажи сбогом на девичите дни – се пее в песента, чиято музика също е на Джеймс Джойс. И продължава: „щастливата любов идва да те ухажва и го прави по момичешки начин, в зоната на честността, която има жълта панделка върху косите”. А още по-нататък се говори за начина, по който с помощта на един херувим панделката се развързва…..

Колкото приблизителен и груб да е този превод, мисля че добре илюстрира способността на грубияна и извратеняка Джойс да бъде деликатен с думите, да внушава, че не внушава нищо, дори когато наистина не внушава нищо, изобщо, да си играе със словото така, че сигурно и Господ се залива от смях на небето, докато го препрочита в дългите зимни нощи и вижда какви ги е наплескал.

Мнозина не са съгласни с това. Мнозина смятат, че „Одисей” е практически нечетивна книга, прекалено разточителна по отношение на словото и натрупването на думи върху думи, прекалено многопластова, за да може въобще да бъде разбрана, прекалено банална като сюжет и персонажи, за да представлява какъвто и да било интерес за когото и да било.

Може и така да е. Начало на традицията книгите на Джойс да бъдат възприемани по този начин слага неговата собствена съпруга, Нора Барнакъл, прочута с една знаменита реплика към мъжа си – „Защо не пишеш книги, които хората могат да четат”. Знае се, че дъблинската камериерка Нора никога не е гледала сериозно на литературните занимания на Джойс, поне докато той не започва да печели сериозни пари от писане. Но това е нормално, като се има предвид колко дълго тази жена е живяла до коравото ирландско пиянде, чиято представа за пълен трезвеник е човек, който не пие между две отделни пиенета, както става ясно от текста на „Одисей”. И чиито запои дори изтъкнат специалист в алкохолния бранш като Хемингуей нарича „легендарни”. Не знам колцина слушатели си дават сметка, но онова, което отстрани изглежда като весел и безметежен бохемски живот, за най-близките често е истински кошмар. Живели сме в този филм, благодаря! Така че Нора напълно я разбирам.

Не разбирам обаче писателя Паулу Коелю, или поне човекът, който под това име се представя за истински писател. В едно интервю той заявява: „Романът „Одисей” на Джойс е вреден за литературата”. И обяснява това си мнение с друго свое мнение – че текстът на ирландеца всъщност е демонстрация само на стил без никакъв смисъл. И тук е мястото да си призная как аз пък по-горе излъгах, че не разбирам защо Коелю ги дрънка такива. Не точно излъгах, по-скоро се опитах пред очите ви да изградя една безсмислена стилистична фигура. Само че не ми се получи. Не самата фигура, тя е налице - не ми се получи с липсата на смисъл в нея. А стана така, защото онова, което дрънка Коелю, е напълно безсмислено от гледна точка на литературния занаят.

Слава Богу, истинската стойност на Джеймс Джойс, значението му за естетическия дух и характер на модерната епоха, не зависи от оценката на някой си Коелю, който, признавам, на външен вид прилича на писател. Но това е най-добрата му литературна характеристика, а най-обективната е - празна, лъскава опаковка, продукт на скъпа рекламна кампания.

Като споменах рекламен продукт, та се сетих, че, по ирония на съдбата, Леополд Блум, главният герой на романа „Одисей”, е рекламен агент…..Нищо, де. Още по-иронично е, че преди Коелю да се произнесе неподготвен за „Одисей” като за „стил без смисъл”, драматургът Самюел Бекет, да, авторът на пиесата „В очакване на Годо” и в един период от живота си личен секретар на Джойс, отговаря задочно на това. „Тук формата е съдържание и съдържанието е форма” – казва той за „Одисей”. Казва и друго – „Текстът на Джойс не е за нещо, той е самото нещо”. Въпреки че се отнася всъщност за „Бдението над Финеган”, мисля, че това последното е напълно валидно и за „Одисей”. А Бекет е човек, който разбира какво говори, когато говори за литература. Е, доколкото някой изобщо нещо разбира.

Всички епизоди от подкаста "Великите европейци" можете да чуете тук: