Великите европейци - Т.С. Елиът

Не се подвеждайте също да мислите, че Елиът е написал текста на „Котките” като специална поръчка за сцената, нищо подобно. Всъщност това са поетични текстове, които той пише и изпраща за забавление на своите кръщелници под името Old Possum или Старият Опосум, още в края на 20-те години. През 1930-та Елиът ги събира и със собствени илюстрации ги издава – на практика като книга за деца – под заглавието „Книга на Стария Опосум за Практичните Котки”. Ето един солиден повод за размисъл по въпроса накъде върви нашата цивилизация и докъде е стигнала, след като през 30-те години на миналия век децата са се забавлявали с текстове, над чиято психологическа дълбочина и социални внушения днес възрастните разсъждават дълбокомислено, докато се разхождат, прегърнали невинна девойка, по Бродуей след представлението. Но това е друга тема. Факт е обаче, че, когато умира през 1965 година, самият Томас Елиът едва ли си е представял как 16 години по-късно някой ще изрови от някъде онези негови стари текстове и ще напише към тях музика, която да ги обезсмърти допълнително – доколкото, разбира се, безсмъртието може да се прибавя към безсмъртие и от това да се получава повече безсмъртие.

Глас – Обама: „Този фатализъм е роден от връзката между плодовитост и смърт. Животът се храни сам. Този фатализъм на моменти го свързвам и със западните традиции. Изглеждаш изненадана от противоречивостта и амбивалентността на Елиът, но не споделяш ли и ти тази амбивалентност, Алекс?”  

Тази амбивалентност наистина съществува, на моменти дори се натрапва, при това не само в творчеството, но и в живота на Томас Елиът. Да вземем за пример факта, че някои и досега го смятат за американски, други – за английски поет, докато той пък се самоопределя просто като поет на английския език, а като цяло разсъждава и говори най-често за Европа като единно духовно пространство.

Роден в богато и влиятелно семейство през 1888 година в Сейнт Луис, Мисури, Елиът учи в американския Харвард и френската Сорбона, а през 1914 година се преселва в Оксфорд, Англия, страната, от която никога повече не си тръгва. Става член на англиканската църква. Жени се за бляскавата светска дама Вивиан Хайууд, в която е влюбен и с която живее цели 32 години, въпреки сериозните проблеми, които нейната разклатена психика създава, особено от един момент нататък. Историята на тази любов скоро бе екранизирана и всеки може да я види във филма „Том и Вив” с Уйлям Дефо и Миранда Ричардсън.

Така или иначе, Елиът приема британско гражданство, става и за дълго продължава да бъде нещо като законодател в поезията и критиката през първата половина на 20 век, но в същото време успява да се предпази от нездравия обществен интерес и до голяма степен да запази дискретност по отношение на частния си живот.

Когато през 1948-ма година Томас Елиът получава Нобеловата награда за литература, в речта си той веднага залага любимия си принцип на амбивалентността, като още в началото заявява приблизително следното:

Глас Елиът: „Трябва да призная, че аз работя с думи, но думите са извън моята команда. И сега съм раздвоен, защото да изповядвам по такъв начин собствената си неспособност да работя с думите би било неуважение към Академията, а ако пък хваля Академията за нейния избор, може да се възприеме, че хваля себе си.”

В същото изказване пред Нобеловия комитет обаче Елиът отива и още по-нататък. Той се връща към любимата си тема за връзката между език и поезия, като разсъждава върху това доколко поетите в Европа, а и в света, могат да помогнат за разбирателство и мир между хората и народите:

Глас Елиът: „Ние можем да мислим върху историята на поезията в Европа и силното влияние, което поезията на един език може да упражни върху друг, ние трябва да помним огромния дълг на всеки значителен поет върху поетите на другите езици, различни от неговия собствен.

Може да се каже, че поезията на всяка страна и на всеки език щеше да намалее и да изчезне, ако не беше подхранвана от поезията на чуждите езици. Когато един поет говори на собствения си народ, гласовете на всички поети от другите езици, които са му повлияли, също говорят. И в същото време самият той говори на по-младите поети от другите езици, тези поети ще възприемат нещо от неговата визия за живота и нещо от духа на неговия народ, за да го предадат на техните собствени.”

И ето как това е истина. Случи се така, че през 1981-ва година в България, в библиотека „Поетичен глобус” на тогавашното издателство „Народна младеж”, излезе една малка книжка с автор Томас Елиът и заглавие „Четири квартета”. Дотогава само бях чувал за Елиът, но след като прочетох четирите поеми вътре, дълго се чудих кой е пуснал тази книга в комунистическа България. Исках да отида и да му стисна ръката, защото, поне според мен, квартетите на Елиът бяха едно от нещата, които окончателно разбиха на пух и прах опита да се налага тъй нареченият социалистически реализъм в българската поезия. Но да оставим настрани соцреалистите и техните началници. За мен и досега най-важното е, че като отгърнах за първи път страниците на малката книжка, чух това:

Елиът чете началото на „Четири квартета” -  

Да, колкото и да не ви се вярва, имах усещането, сякаш точно този глас, живият глас на поета Томас Стърнз Елиът, чух в онзи момент. И досега пазя това усещане, макар да знам, че не е бил той, а някакъв въображаем глас, подобен на неговия, докато поглъщах от хартията думите, преведени по суров, но прекрасен маниер от Владимир Свинтила:

Превод:

Минало и настояще

присъствуват и двете в бъдещето, може би,

а бъдещето се съдържа в миналото време.

И ако всички времена са постоянно настоящи,

то всички времена са неспасими.

Отгърнах книгата по-нататък и видях.

Превод:

Във моя край е моето начало. Една след друга

къщите се въздигат и рушат, разпадат се и разширяват…..

И още по-нататък стигнах в четенето.

Превод:

Защото розите са с външност на цветя, които някой гледа…..

Тук, в тази своя сравнително късна поема, Томас Елиът отива далече, далече напред от  обикновената амбивалентност. И като слово, и като смисъл, четирите квартета звучат…..не, не като четирите сезона на Вивалди, много по-сложно вплитане има при тях. Тази поезия звучи по-скоро като четири фуги на Бах, изпълнявани пред смаяната публика едновременно на четири органа. Тя е пълна с контрапункти, които един през друг се наслагват един върху друг и като в някакво словесно ешерово пространство се свързват в нещо цялостно, завършено и единно. Мисля си, че те успяват да създадат у читателя усещането за силен световъртеж, въпреки ясното съзнание, че всъщност не е стъпил върху никакъв свят, а виси във въздуха на мисълта, закачен за тънкото въже на словото. Ако не се обесиш, ще пропаднеш в пропаст – ситуацията може и така да се приеме. Или по добре с думите на самия поет:

Върви, върви, върви – изрече птицата – човек

не понася многото реалност.

Пак запис от гласът на Елиът, с който завършваме.

Всички епизоди от подкаста "Великите европейци" можете да чуете тук: