Великите европейци - Хенрих Ибсен

„Утро”. Една от седемте композиции в прочутата романтична сюита „Пер Гинт” на норвежкия композитор Едвард Григ. Той я сътворява през 1874 година по молба на самия Хенрих Ибсен за представление на едноименната му пиеса. Това е може би точният символ на първото истинско, свежо утро в норвежката драматична култура. И, макар да изглежда странно, но не е - това норвежко утро се ражда извън Норвегия.

Десетина години по рано тридесет и седемгодишният Хенрих Ибсен се е преселил в Рим, именно там пише две от най-успешните си пиеси - „Пер Гинт” и „Бранд”. Цялото му дотогавашно творчество, сътворено първо в Берген, а после и в Християния, сега Осло, може да се счита само за подготовка на онова, което се случва с най-известния норвежки драматург извън родината му. А то е, че става известен. Много известен. И славата му постоянно расте - далеч отвъд неговата смърт.

Въпреки че става драматург и художествен ръководител на държавния театър в Берген през 1852 година, когато е едва на 24, а малко по-късно заема същата позиция и в новия, първи национален норвежки театър в Християния, отначало славата на Хенрих Ибсен в собствената му родина се дължи по-малко на литературните и повече на обществените му ангажименти. Той се занимава с журналистика, като се опитва да се бори с всичко, което му се вижда неправилно и закостеняло в протестантското норвежко общество. А то на практика е всичко. Като се започне от факта, че целия културен живот се води не на норвежки, а на датски език, та се свърши до твърде зависимото положение на жените. Тези свои борби Ибсен води по много начини. Още от първия си творчески порив, доста ранен, впрочем, той пише изцяло на норвежки, търси сюжетите на творбите и характерите си главно в норвежкия фолклор, води публицистична битка с трупата на датскоезичния театър в Християния, застъпва се за различни социални, не само национални каузи. В същото време обаче считаният за романтик драматург сам се чувства задушен както от всеобщата фалшива представа за романтизъм, така и от силните предразсъдъци, от тоталното разминаване между благопристойната външност на бюргерското норвежко общество и неговата вътрешна порочност, от желанието си да бъде свободен и невъзможността да реализира тази свобода. Още с ранното си творчество Ибсен става известен в Норвегия като бунтар и рушител на норми. Считан е за драматург, чиито еретически теории за семейството, за брака, за религията и човешкото поведение, са аморални и възмутителни. Колкото и да ни е странно обаче на нас, българите, вместо да го тикне в затвора за волнодумство или нещо още по-лошо, норвежкото общество прави точно обратното – парламентът гласува на лошото дете Ибсен пенсия, за да има възможност да се занимава спокойно с творчеството си. По това време той е едва на 36. И моментално изчезва от страната. Взима си любимата жена, Сузана Торенсен, и за цели 27 години заминава в нещо като доброволно европейско изгнание – първо живее и работи в Рим, по-късно в Триест, Дрезден и Мюнхен. Това води до истински разцвет в творчеството на Хенрих Ибсен.

В Рим Ибсен пише първо пиесата „Бранд”, после и „Пер Гинт”. Следват „Куклен дом”, „Призрак”, „Враг на народа”, „Дивата патица”, „Хеда Габлер” и доста други. Като цяло, сюжетите на всички пиеси на Ибсен си приличат – някаква личност влиза в остър конфликт с обществото заради правдата. Колкото тази личност е по-самобитна и силна, толкова по-ожесточена е борбата с нравственото нищожество на хората. В края на краищата личността остава самотна, отхвърлена и поругана, но не и победена. Особено характерен пример за това е историята на доктор Щокман от пиесата „Враг на народа”. Отвратен от разминаването между думи и дела при управлението на родния му град, доктор Щокман свиква местното градско събрание и обявява следното:

„Най-опасният враг на истината и свободата е мнозинството. Мнозинството никога не е право. Това е общоприета лъжа, против която е длъжен да се възправи всеки свободен и разумен човек. Кой съставлява мнозинството във всяка страна – просветените хора или глупаците? Глупаците са страшното мнозинство по целия свят. Но справедливо ли е, дявол да го вземе, глупаците да управляват просветените?” И от цялото това разсъждение Щокман прави още един извод – че най-силният човек на света е онзи, който остава самотен. Не знам аз ли бъркам или България от 21 век прилича по нещо на Норвегия от средата на 19-ти. Но да не се разпростираме в тази посока, че може да стане страшно, вместо лирично.

Слушаме норвежката певица Кирстен Флагстад да изпълнява „Песента на Солвейг” от сюитата „Пер Гинт” на Григ. Това е една от най-вълшебните композиции в целия период на музикалния романтизъм. Но текстът на Ибсен е не по-малко вълшебен:

Зимата ще премине и пролетта ще изчезне. Лятото също ще отмине - и годината после. Но знам със сигурност – ти пак ще се върнеш. И както съм ти обещала, ще ме намериш да те чакам.

Солвейг чака любимия си Пер Гинт, макар той да е пройдоха и развейпрах. Много пластове, освен фолклорния, има в тази всъщност обикновена история. Един от тях е дълбоко личен и е свързан с факта, че, въпреки другите си сексуални проблеми, Хенрих Ибсен безумно много е харесвал младите момичета. Имам предвид – харесвал е момичетата колкото може по-млади. И, какъвто си е свободомислещ и откровен, пише веднъж на любимата си жена, Сузана Торенсен, че да, така е, но това негово отношение към девойките е само и чисто естетическо, че им се наслаждава, сякаш гледа изящни статуетки. Факт. Знае се със сигурност, че той никога не е изневерил на Сузана в същинския смисъл на думата. Въпреки, че около него, особено откак става световно известен, невръстни девойки винаги са се навъртали. Въпреки, че на практика е бил постоянно влюбен в някоя от тях. Въпреки всичко. Не изневерява – но със сигурност, също като Солвейг, Сузана цял живот чака любимия да се върне при нея…..И Ибсен го знае. От друга страна историята на Солвейг ми прилича на историята на Норвегия, която чака своето любимо лошо момче, Хенрих Ибсен, пройдоха и развейпрах като героя си Пер Гинт, да се завърне от дългото пътуване по чуждите земи. И го дочаква. В столицата Осло, в дните, когато не получава инфаркти през последните години от живота си, Хенрих Ибсен всеки ден излиза от къщата си на „Арбинсгейт” 1, минава по „Драменсвайен”, завива наляво покрай Националния театър, тръгва по улица „Карл Йохан” и спира пред сградата на университета, за да свери часовника си. Цяла Норвегия и досега му се радва, като го вижда после да влиза в Гранд Кафе, да сяда на любимата си маса и да пие малък шнапс и пинта бира. 

Всички епизоди от подкаста "Великите европейци" можете да чуете тук: