Размер на шрифта
Българско национално радио © 2025 Всички права са запазени

Великите европейци - Рафаело

Има епохи, когато човечеството сякаш не се насища да ражда гении. За доказателство ще изброя само четири имена и съм сигурен, че веднага ще отгатнете коя точно епоха имам предвид. Говоря, разбира се, за великолепната четворка в художеството - Леонардо, Микеланджело, Донатело и Рафаело.

Всички те и още някои като тях, е, почти като тях, са събрани в това, което критиците наричат „зрял Рене…..” Господи, Крис, каква е тази музика…..Костенурките нинджа ли? Маестро Кристиан Белев, призовавам да се държим сериозно и да не бъркаме Леонардо, Микеланджело, Донатело и Рафаело с Леонардо, Микеланджело, Донатело и Рафаело. Много хора ги бъркат, казвате? Ами тогава защо да замъгляваме допълнително картинката, вместо да я изясним? Например така – споменавам не друго, а имената на четирима велики италиански художници от епохата на зрелия ренесанс, художници, които всички знаят, за които поне са чували. Само един от тях обаче и до днес всички продължават да наричат „Божествения Рафаело”.

Как става така, че славата на един художник, който умира съвсем млад, едва на 37 години, вече пет века продължава да е равна с тази на великите му съвременници, а според някои дори надминава тяхната? Каква магия е заложена в четката на Рафаело, която избликва винаги, когато той рисува прочутите си Мадони, портретите, фреските във Флоренция и Рим? Защо папа Юлий ІІ наема точно него, един вчерашен 27-годишен младеж, а не прочутия вече Микеланджело, да изпише трите стаи на папската частна библиотека във ватиканския дворец, известни после като Станците на Рафаело? Не знам. Или поне – не знам със сигурност. Но за сметка на това мога да цитирам епитафа, изписан върху  мраморния саркофаг, под който почива художникът. Той е съчинен от Пиетро Бембо, кардинал на Светата апостолическа църква, член на ордена на рицарите хоспиталиери, учител, поет, литературен теоретик и една от най-влиятелните фигури на своето време. И епитафът гласи - „Тук почива онзи прочут Рафаело, от когото природата се боеше, че ще бъде завладяна докато е жив, а когато умря, боеше се, че и тя самата ще умре”. Представяте ли си какво пък би трябвало да се напише като прощални думи, ако Рафаело беше доживял 80-90 годишна възраст и бе продължил да работи интензивно като прочутите си съвременници? Аз не мога да си представя, просто нямам толкова развинтено въображение.
 

Както подсказва пълното му име, Рафаело Санцио да Урбино е роден в Урбино, централна Италия, на 6 април 1483 година. Запомнете тази дата, ще се върнем към нея. Баща му, Джовани Санти, е придворен поет, художник, постановчик на празненствата и баловете в двора на херцозите на Урбино. Той води сина си от малък със себе си и така Рафаело, макар никога да не научава както трябва писмения латински, който се ползва по това време във висшите сфери на обществото, не само взема първите си уроци по рисуване и артистичност изобщо, но и усвоява изтънчените маниери и навици на аристокрацията, което после много му помага в живота. Майката на Рафаело умира, когато той е на осем, баща му си отива, когато е на 11. През следващите девет години обаче младежът предпочита да живее с мащехата, а не с чичо си, свещеникът Бартоломео, който е негов официален попечител. Може само да се гадае доколко и по какъв точно начин вероятното страдание на момчето по загубената майката и нескритата му любов към намерената мащеха оформят отношението на Рафаело към жените, но при всички случаи те присъстват силно в творчеството му, а със сигурност заемат централно място в целия му живот. А дори и в смъртта му.

На 20 години Рафаело се мести във Флоренция, където бързо довършва придобитото дотогава, леко хаотично обучение в изкуствата. Довършва го най-вече чрез гледане. Той вижда какво са сътворили прочутите му, малко по-възрастни от него съвременници – Леонардо, Микеланджело и Донатело и тогава талантът му избуява като гений. Избуява дотам, че той не само бързо се вписва сред великите, но и частично ги надминава в славата. Донякъде това се дължи, разбира се, на добрите му обноски, на неговата житейска артистичност, на готовността му да гледа света с жадни, отворени очи, тоест, характерът на човека Рафаело има не по-малко значение за неговото развитие и популярност, отколкото таланта на художника Рафаело. Но така или иначе, докато се радва на живота във Флоренция, той рисува някои от най-прочутите си мадони – „Мадоната с щиглеца”, „Мадона Естерхази”, „Мадоната на великия херцог”, както и други свои безсмъртни работи като „Полагане на Христос в гроба”. Пет години по-късно Рафаело, въпреки че не е правил нищо по-голямо от олтар до този момент, получава покана от папа Юлий ІІ да изпише стаите в личната му библиотека и заминава за Рим, където ще създаде своите прочути Стаи или Станци. Преди да стигнем до тях обаче, нека издам една малка тънкост – тази покана не е случайна. Тя се дължи, разбира се, на таланта му, но не само на него. Просто цялата работа с таланта в случая е ле-е-е-ко побутната с една навреме казана пред папата добра дума от…..самия папски архитект Донато Браманте, тогава зает с изграждане на катедралата „Свети Петър”. Браманте също е родом от Умбрия, но по-важното - явно е човек, който не се страхува да разпознае и да подпомогне таланта. За сметка на това пък още в първата стая, която Рафаел рисува – Станца дела Сигнатура, този талант се отплаща с величави творби – „Атинската школа”, „Парнас” и „Диспутът за светото писание”. Независимо, че от онзи момент нататък Микеланджело обвинява Рафаело в плагиатство и дори след смъртта му заявява – „каквото може да прави, научил го е от мен”, други хора, много по-безпристрастни, оценяват творбите на Рафаело като „божествени”. Да, това означава, че са му пряко внушени от бога. Но може би също е признание, че Рафаел никога не губи божествения си живец, като се опита да представи постиженията в занаята за постижения на духа.

Рафаело бързо става толкова прочут, че има много ученици, създава голямо ателие и печели поръчки. Технически погледнато, това е една от тайните на неговата изключителна продуктивност, с която Леонардо като художник изобщо не може да се мери, а Микеланджело наистина достига, но при на практика три-четири пъти по-дълъг творчески живот. Просто от един момент нататък Рафаело прави предимно скици и подписва готови творби, които всъщност учениците му рисуват в огромна степен. Но това съвсем не означава, че Рафаело се отдава на мързел, напротив, той продължава да рисува както жаден човек пие вода. И все пак, освен изкуството, той има още една страст, на която се отдава изцяло и докрай – любовта на жените.

 І

Любов, ти ме облече в светлина
с очи, в които се стопих и се разтворих
от бляскав сняг и ярки рози,
от песента красива на жена.

Изгарям – и ни морето, ни реките
ще угасят в мен огъня. Но как да спра завчас

да я харесвам - обгръща ме все по-голяма страст,
колкото повече тя в страст ме оплита.

Как приятно е робството, как веригата гола
на нейните бели ръце около врата ми,
разгаря в мен завинаги смъртната болка.

След всичко казано, ще замълча за ненадминатата още
нейна сладост и как ме води към смъртта ми…..
Обаче аз мълча, а мислите ми в теб се връщат нощем.

Това е приблизителен превод на един от малкото сонети, написани от Рафаело. Да, Микеланджело е написал около триста, но това не е въпрос на състезание. Поне вече не е. Пък и в случая го използвам повече като илюстрация за казаното преди това по повод на любовта, втората голяма страст в живота на Рафаело. Смята се, че точно една бурна, прекалено бурна любовна нощ, е в основата на неговата смърт. През 1520-та художникът вече от 6 години е сгоден за племенницата на кардинал Медичи Бибиена, но изглежда годежът е формален. През цялото време сгоденият Рафаело поддържа многобройни връзки с жени, като най-сериозната му любов е Маргарита Лути , дъщеря на пекар от Сиена, чиято изящна красота художникът пресъздава в портрета La Fornarina, Пекарката. Та според Джорджо Вазари, съвременник и биограф на някои от най-големите ренесансови звезди, Рафаело прекарва прекалено страстна нощ в обятията на Маргарита Лути, след което изпада в треска. Той обаче не казва на лекарите откъде идва проблемът и те провеждат погрешно лечение, което го довършва след няколко дни. Годината е 1520, датата е 6 април, Велики петък. Точно в деня на смъртта си художникът Рафаело има рожден ден, навършва 37 години. Природата започва да се бои, че и тя самата ще умре.

Всички епизоди от подкаста "Великите европейци" можете да чуете тук:


БНР подкасти:



Последвайте ни и в Google News Showcase, за да научите най-важното от деня!
Още от категорията

Радина Червенова представя дебютния си роман в Пловдив

Известната телевизионна журналистка Радина Червенова идва в Пловдив, за да представи дебютния си роман "Преди ме е нямало“ (изд. "Колибри“). Премиерата на романа е на 1 ноември 2025 г. (събота) от 16:00 ч. в Епископската базилика на Филипопол и е с вход свободен до заемане на местата. Модератор на събитието е Десислава Желева от екипа на..

публикувано на 01.11.25 в 09:15

Нидерланският писател Яп Робен гостува в Пловдив

Eдин от най-нежните и ярки гласове на съвременната нидерландска литература – Яп Робен – пристига в Пловдив тази вечер. Издателство  ICU Publishing и литературният фестивал „Пловдив чете“ организират премиера на новия му роман „ Контури на един живот “ в Bee Bop Café, ул. „Гладстон“ 1.  Яп Робен ще участва в разговор с писателката..

публикувано на 31.10.25 в 09:00

Мария Найденова получи наградата „Константин Величков“

Главният учител по музика в Средно училище „Любен Каравелов“ - Пловдив и диригент на фолклорен ансамбъл „Тракийска младост“ Мария Найденова бе удостоена с награда „Константин Величков“. Тя получи отличието на церемония в МОН като победител в националния конкурс за учители за най-добър урок, проведен в културна и/или научна институция...

публикувано на 30.10.25 в 13:45

Васил Стоев и Вежди Рашидов с обща изложба в галерия "Готи"

Пловдивската Галерия „Готи“ представя обща изложба на Васил Стоев и Вежди Рашидов „Форми на паметта“. В едно общо пространство се срещат две силни личности и две различни енергии. Живописта на Васил Стоев и скулптурата на Вежди Рашидов се преплитат в художествен диалог, който надхвърля граници и жанрове. Експозицията разказва история..

публикувано на 30.10.25 в 06:51

Реставрирана е къща "Недкович"- домът с най-богатата украса

Как приключва годината за Старинен Пловдив, разговор с проф.  Елена Кантарева-Дечева , директор на общинския институт. За ремонтите на знакови къщи в Стария град и за новите проекти, които ще следим и догодина. "Най-важният проект за реставрация беше знаковата къща "Недкович" в Стария град", каза проф. Кантарева. Тя припомни, че сградата не е била..

обновено на 29.10.25 в 12:23