Великите европейци - Уилям Шекспир, втора част

През следващите 20 години Уйлям Шекспир написва и поставя, предимно в театъра Globe, „Глобус”, на който е съсобственик, цели 38 пиеси. Не знам колцина от нас си дават сметка що за психическо изтощение е да напишеш дори две пиеси за една година. Казвам го, защото веднъж ми се случи и после пет години не можех дори да си помисля за писане на литературен текст. Вярно, аз не съм Шекспир, той сигурно затова е велик, защото го може. Но все пак се изумявам само като се опитам да си представя какво значи да пишеш по две пиеси на година всяка година. А понякога по три, че и четири, както става например през 1598. Тогава изпод перото на Шекспир излизат комедиите „Веселите уиндзорки” и „Много шум за нищо”, историческата драма „Хенри V”, както и втората част на драмата „Хенри ІV”. 

За всички нас е много трудно да си представим как един човек с няколко отделения в местното селско училище, внезапно успява да се превърне в истинска енциклопедична личност, в онзи блестящ поет и мислител, в дълбокия философ, учен и алхимик, в тънкия познавач на човешката природа и брилянтния режисьор на човешките отношения, когото познаваме от творбите му. Това учудване, не – това изумление, очевидно стои в основата на тъй наречения Шекспиров въпрос, който мъчи човечеството вече няколко века. Това е въпросът дали Шекспир е Шекспир, той ли е написал познатите ни пиеси и сонети или някой друг се крие зад това име. Сред скептиците са световноизвестни творци като Марк Твен, Чарлз Дикенс, Уолт Уитмън, Джон Голсуърти, Бърнард Шоу, Зигмунд Фройд , Чарли Чаплин, Владимир Набоков, Джеймс Джойс  и други. Версиите са над 60, толкова многобройни, че е абсурдно тук дори само да се изброят всичките. 

Сред най-популярните кандидати за носители на тайнственото було с марката Шекспир например е философът Френсис Бейкън, известен мислител и учен с богата култура и познания по езиците, които Шекспир не е знаел, но въпреки това очевидно е използвал – старогръцки, френски, испански, италиански. Бейкън е смятан за важна фигура в някои от херметическите движения на времето си като например розенкройцерите, той пътува из цяла Европа и има познания за места, хора и нрави, които Шекспир описва, но не познава изобщо, тъй като не си е подавал носа извън родната Англия. Много аргументи се привеждат от различни изследователи в полза на тази кандидатура. Други обаче, на практика също така убедително, сочат за автор на шекспировите творби Едуард де Вер, ХVІІ граф на Оксфорд. 

Доказателствата в случая се свързват с редица съвпадения в стилистиката, героите, ситуациите и други елементи от текстовете на де Вер с тези на Шекспир. Също както при Бейкън, проследяват се и редица съвпадения между данните за живота му и  тяхното пряко или косвено отражение в пиесите. Много популярна е и версията за драматурга Кристофър Марлоу, съвременник на Шекспир, като автор на поне част от текстовете. Още по-интересна, загадъчна, направо екзотична, е идеята, че не друг, а испанецът Мигел де Сервантес Сааведра се крие под името Шекспир. Той и без това си признава, че романът му „Дон Кихот” е превод от арабски, твърдят изследователи, защо пък част от неговите собствени пиеси да не са преведени на английски и така да са намерили славата, която не са получили в Испания…..

Освен самоличността на Уйлям Шекспир, въпросът за неговата сексуална ориентация също много години вече занимава умни и не толкова умни изследователи. Разбира се, тук възможностите не са толкова разнообразни, колкото са кандидатите за името му. Твърдението за хомосексуализма, всъщност – по-скоро за бисексуалността на Уйлям Шекспир, се базират най-вече на неговите сонети. В някои от тези истински поетични бисери той с любов се обръща към неизвестна омъжена жена, която нарича Смуглата лейди. В другите сонети пък говори сякаш направо с любовника си, когото нарича с думите „честният млад мъж” и който също остава неизвестен. И отново безкрайно много хора се сочат, уж компетентно, за безсмъртната любима или безсмъртния любим на барда Шекспир. Говорим наистина за кой ли не от тогавашното английско общество - като се започне от самата кралица Елизабет І, мине се през разни млади и не толкова млади аристократи, например граф Саутхемптън, на когото Шекспир посвещава някои свои творби или онзи неизвестен, чиито инициали W. H. стоят на корицата на сонетите, та се стигне чак до прочутата лондонска проститутка Луси Негро, Черната Луси.

Много се колебая, но не мога да се въздържа да не се наредя и аз сред гадателите по въпроса за това кой е споменатият вече „честен млад мъж”. В моята версия това има силна връзка с религиозната ориентация на Шекспир, по специално с факта, че той всъщност е бил ревностен католик в епоха, когато католиците в Англия са подложени на гонения. Този факт е установен от изследователите и потвърден от Ватикана, а преди няколко години бе признат официално и от Англиканската църква. Затова твърдя, че според мен шекспировите сонети са директно обръщение на поета към Христос. 

Някой ще каже - не е възможно, тези текстове носят силна чувственост и лесно забележим сексуален подтекст, така че в онези времена биха се приели като кощунство. Нищо подобно. В Средновековието и Ренесанса любовта към бога има всякакви измерения, включително откровено сексуални. Според мен е достатъчно доказателство само да се види прочутата скулптура „Екстазът на Света Тереза” на италианеца Джовани Бернини. Сътворена скоро след смъртта на Шекспир, с позата и излъчването си Света Тереза толкова откровено изобразява взривен женски оргазъм, че просто няма как визията да се сбърка с чисто духовната любов и пиета, които ние си представяме в подобни случаи. Знам и още много възражения срещу идеята за шекспировите сонети като директна форма на неговото общуване с богочовека, но знам и повечето възражения на възраженията. В края на краищата обаче, животът и творчеството на Шекспир са така богати и многопластови, та подлежат на всякакви тълкувания и спекулации, често дори карат хората да вършат или да говорят откровени идиотщини.

Можем да започнем с идиотщината на британския таблоид „Дейли телеграф”, който неотдавна писа, че изпълнението на пиесите на Шекспир пред стада крави стимулира млеконадоя. Като източник са цитирани „група фермери”. С четене на Шекспир се  стимулира електрическата активност в човешкия мозък – твърди също толкова анонимна „група изследователи”. Шекспир е пушил трева – информират ни други компетентни. В другия край на света е не по-малко напрегнато и интересно. Според вестник „Шанхай дейли” китайският писател Чжан И планира да похарчи 153 хиляди долара за пластична операция, след която да заприлича напълно на английския бард. Не е ясно обаче на кой от няколкото абсолютно различни портрета, които се сочат за негови, ще заприлича в крайна сметка китаецът. За мен обаче пълното избиване на рибата дойде от една пернишка учителка, която, след дълги проучвания, е стигнала до извода, че трънският диалект всъщност е абсолютно копие на английския на Шекспир.

Преди десетина години пих бира в Стратфорд-на-Ейвън. Спах в една страноприемница на име „Опашката на сьомгата”. Обиколих Кралския шекспиров театър и се разходих край реката Ейвън. После отидох в двора на църквата „Света Троица”, където е гробът на някой си Уйлям Шекспир. Там, кой знае защо, първо ме нападна съскаща гъска. И, пак там, по-късно разбрах защо реалността е по-важна от всички въпроси, свързани със самата нея. А понякога и от всички отговори.

Всички епизоди от подкаста "Великите европейци" можете да чуете тук: