Великите европейци - Карл Юнг

„Удивен съм, разочарован съм, но и съм доволен от себе си. Аз съм тревожен, потиснат и възторжен. Аз съм всичко това едновременно, и не мога да пресметна сумата. Не съм в състояние точно да определя ценното или неценното; нямам преценка за себе си и за моя живот. В нищо не съм напълно сигурен. Нямам определени убеждения - за ни¬що, наистина. Знам само, че съм роден и съществувам, и ми се струва, че съм бил направляван. Съществувам по силата на нещо, което не познавам. И, въпреки цялата несигурност, усещам някаква опора под всичко съществу¬ващо и приемственост в моя начин на съществуване.”

„Не мога да пресметна сумата…..” - тези думи великият швейцарски психолог и психиатър, философ и мистик Карл Густав Юнг пише през 1959-та, около две години преди смъртта си, в своите мемоари. И със сигурност, макар че цял живот е виждал себе си как играе ролята на изповедника, а не на онзи, който се изповядва, в случая той е докрай искрен. Просто наистина е много трудно да се сметне сумата от величията и паденията на един живот, изпълнен с толкова разум и страст, с толкова пълни шепи и празни ръце, с толкова мостове и катастрофи между „аз” и „аз”, че на мнозина би им се завило свят само ако опитат да прочетат за всичко това. Какво остава – да го преживеят. 

Превод: Моя душа, къде си? Чуваш ли ме? Аз ти говоря, аз те викам, тук ли си? Завърнах се, отново съм тук. Изтърсих праха на всички земи от нозете си и дойдох при теб. Аз съм с теб. След дълги години и дълги колебания, аз се върнах отново при теб.

С тази молитва в късните години на живота си самият Карл Густав Юнг се обръща към своята душа – може би най-важният персонаж не само в неговата наука, но и в неговото собствено битие и мислене едновременно. „Аз наричам външната нагласа, външният характер, персона, а вътрешната нагласа – анима, душа” – уточнява Юнг в книгата си „Психологически типове”. А в един от основните свои трудове – „Архетипове и колективното несъзнавано”, той разгръща идеята си за душата в космически измерения, без обаче нито за секунда да изпуска от очи човешката гледна точка, като казва: „Ако не беше движението и блещукането на душата, човекът щеше да се разложи в своята най-голяма страст, мързела. Разумността е неговата защита, а моралността – негова благословия.” 

Хареса ми това с „блещукането на душата”. Много ми хареса. Веднага ми напомни за стария римския мъдрец, макар и император - Марк Аврелий, който в един свой текст, писан 2 000 години по-рано, пак обръщайки се към своята анима, написа – „душица си, която мъкне труп”. 

Не знам за вас, но на това аз му викам – идея за величието на човека.

През 1875 година в Швейцария се ражда едно дете, чието развитие го поставя сред най-одобряваните и най-отричаните хора на планетата едновременно. Още на 6 Юнг учи латински. Това събужда любовта му към езиците и става база на огромната ерудиция, която дори най-заклетите врагове не му отричат. По-късно той говори - или поне чете - повечето известни европейски езици, както и някои древни, включително санскрит. Баща му е пастор, но Юнг цял живот се лута между идеята за Бог, идеята за липсата на Бог и после пак идеята за Бог. Изключително затворен в себе си, като дете той се интересува страстно от всичко, само не от училище, където ходи с неудоволствие. Дори развива невротична реакция и получава припадъци, когато е под напрежение там. Така или иначе, по онова време понятието интровертност, което характеризира това негово поведение, още не е измислено. Измисля го, заедно с понятието екстровертност, тоест, отвореност към света и готовност да се контактува с него, самият Карл Густав Юнг в по-късни години, когато разработва и своята тъй наречена Аналитична психология. Това име, не знам кой го е измислил, но е сатанински дуалистично - то показва както близостта, общия корен, така и разликата, разминаването на пътищата, между неговата психологическа теория и психоанализата на човека, когото Юнг цял живот, въпреки разрива помежду им, нарича свой учител – Зигмунд Фройд. Така е, всички сме чували за тези двамата пирати, които в края на ХІХ и началото на ХХ век превземат на абордаж човешката душа – Фройд и Юнг. Превземат я – може би защото ги е страх, защото всички ни е страх от тъмното вътре в нас, нали? 

През 1907-ма Юнг, вече изучил наличната психиатрия в Базел, човек женен, със солидна лекарска практика и професорско място в Цюрих, се среща за първи път с Фройд. Фройд е толкова впечатлен от младия си колега, че отменя всички визити и двамата разговарят цели 13 часа. В следващите няколко години действията и идеите на този тандем, заедно с тези на още няколко души – Алфред Адлер, Ото Ранк, Андреас Ангиал, Роло Мей, превръщат психиатрията в истинска поп-културата – или поп-наука - на епохата, а психиатрите – в нейните супер звезди. Какво ли няма в това оргиастично гнездо на оси – наркотици и идеи, свързани с тях, сексуални оргии и идеи, свързани с тях, смърт и идеите за нея, наука и идеи, мистика и идеи, сънища, комплекси, напълно излекувани или напълно влудени  пациенти, божествени химни и божествени крясъци. Но всичко, по един или друг начин, обвито, въплътено в идеи, идеи, идеи. 

Аналитичната психология на Юнг се различава от психоанализата на Фройд по доста неща, в дъното на които е отношението им към несъзнаваното. Юнг не приема, че то се  състои само от подтиснати желания и емоции, а смята, че има компенсаторна функция спрямо съзнаваното. През 1909 година, при едно дълго пътуване в САЩ, Юнг и Фройд влошават отношенията си след спор по тази тема, а четири години по-късно пътищата им окончателно се разделят. Юнг привнася в теорията за несъзнаваното идеята за  „колективното несъзнавано”. Това е нещо като светът на сенките на Платон, нещо като вечен фонд, пълен с идеи, изразявани чрез символи и образи. Той си съществува там някъде в мрака на Вселената, извън главите на всички нас, но в същото време е фонд не само общоразбираем, а и общодостъпен за човечеството. Неговото съдържание са тъй наречените „архетипи”. Архетипът няма собствена форма, а е нещо като организиращ принцип. В новите времена го описват като „черна дупка”, за чието съществуване съдим само по това как огъва пространството и поглъща всичко около себе си. Само ще изброя някои от най-известните архетипи, за да се убедите, че те са наистина нещо, около което се гради целият ни живот – архетипът на майката, бащата и семейството, героят, мъдрият старец, девойката, сянката, анимус и анима. Според Юнг най-важният архетип е Аз-ът, който е абсолютното единство на личността и в графичен вид се представя като мандала. Неслучайно почти през целия си живот Карл Юнг е увлечен от източните философии и обича да рисува мандали.   

Според Юнг Аз-ът стои в центъра на живота, самата цел на живота е да осъзнаем себе си, включително да приемем, че сме кълбо, пълно с противоречия, които съществуват заедно. Истинското съвършенство на личността обаче се постига само в смъртта. В случая профанизирам, естествено, и говоря повърхностно за неща, чието обяснение изисква дълги писания. От друга страна – колкото и да се обясняват подобни неща, те винаги ще срещат подкрепа и съпротива. В случая с Юнг адмирациите за него идват повече от писатели, режисьори, художници, изобщо, от хората на изкуството, също от теолози от различни религии, учени, които се занимават с митология, отколкото от колегите му психолози. Както и да ви звучи, едно от несъгласията с неговите теории е, че в тях личността и животът като цяло са „прекалено добре описани”. „Открих – казва за Юнг д-р Джордж Буре от университета „Шипенсбърг”, Пенсилвания - че теорията му понякога привлича студенти, които имат трудности с възприемането на реалността.” Всички имаме трудности с възприемането на реалността. Понякога не е ли тя като черен диамант, през който се промъкваме?

Вероятно всеки се е питал къде е коренът на злото. В едно интервю от късните си години, малко преди през 1961-ва да усъвършенства докрай Аз-а си като потъне отвъд, Карл Густав Юнг отговаря недвусмислено на този въпрос:

Превод: Ние се нуждаем от повече психология, от повече разбиране на човешката природа, защото единствената голяма опасност, която съществува, е самият човек, той е голямата опасност, а, за съжаление, ние не сме наясно с това. Ние не знаем нищо за човека, или знаем твърде малко. Неговата душа трябва да бъде изследвана, защото ние сме в основата на всяко зло.