Лесна работа: Нещата се променят

Днес случайно срещнах познати англичани, които не бях виждала от петнайсет години.

Навремето тези хора пристигнаха във Варна, огледаха се, влюбиха се в града и почти веднага купиха голямо място с чудна гледка към морето. Успяха да отбият от първоначалната цена, избегнаха комисионната на брокера, понеже, както ние твърдим, те са много по-богати от нас, а богатите гледат да намалят разходите... За разлика от бедните, които видят ли се с пари, не се успокояват, докато не ги похарчат.

В продължението на историята тези хора тръгнаха по магазините с бележник и химикал, направиха таблици с цените на предлаганите стоки, събраха дървен материал от една борса, пясък – от друга, плочки – от трето, още по-бюджетно място.

Набързо построиха великолепна къща – просторна, стилна, достойна да краси кориците на някое списане най-най. Похвалиха се с нея на всички познати, поживяха там едно лято и я обявиха за продажба.

Докато това се случваше, възприеха Варна като свой дом. Даваха съвети на градските власти, обясняваха на всички, с които случайно се пресичаха пътищата им, как трябва да живеят. С две думи: бяха сигурни, че са дошли тук, за да поправят нашия свят, да го облагородят, да му придадат блясък, да го направят много по-добър.

После продадоха великолепната къща, купиха следващо място и построиха по-скромно жилище, в което да живеят дълго време с печалбата от предходната сделка.

Защо разказвам всичко това? Строителният процес ги беше научил да пъшкат и да въздишат драматично с дълбокото философско прозрение: „Какво да се прави!? Това е България!”. Нищо особено, беше само част от разказа за строителните приключения. Добавяха изречението към цветното описание на преживяванията си, за да разведрят обстановката в заведението, където често вечеряхме заедно. Изглеждаше да е въпрос на чест след карикатурното описание на всекидневието да дръпнат по някоя критика на града и хората и да украсят с поучение как ние тук да станем по-добри.

Казваха го съвсем добронамерено.

За споровете относно напредъка ни няма да разказвам. И аз не приемам някой да се държи като богатия, умен и красив чичо, дошъл да навести загубения си племеник. Ще добавя само, че си създавах моменти на весело възмездие, например като този: докато се забавляваме на някаква случка, казвам, че много прилича на сюжет на О. Хенри, а моите хора питат кой е той и кога успя да се засели в местността, без те да разберат това. До Шекспир не стигнахме, но беше приятно.

Та... днес срещнах тези хора. Петнайсет години по-късно. И те ми разказаха прекрасни неща. Не можеха да нахвалят България и Варна, която е все по-красива. А животът? Той пък е все по-добър. Отново завършиха с: „Това е България!“, но го казаха с такова възхищение и радост, че сгря сърцето ми и повдигна погледа нагоре-нагоре и далеч напред, когато... Ехе!

Защото нещата се променят към по-добро, към още по-добро, към най-добро... Остава да пооправим навиците и нагласите си.

Отсега си представям, какво ще кажат, когато се срещнем след още петнайсет години. Нещата се променят към добро. И това е чудесно.