Много бедният човек не е свободен

В зоната на  безтегловността – в институционалния и геополитически  периметър на  размирното време, в което живеем обрулени от  вихъра на  моралните предателства, монополите, бежанците, олигарсите, стратегическите цели, съвременните страхове и нуждата ни от оцеляване разговаряме с писателя Владимир Зарев. Новият му роман „Орлов мост” ще бъде представен в книжарница „Хермес” – Централ. 

Р.П. Г-н Зарев, може ли да се каже, че Вашият роман може да  бъде приеман като един разказ, хроника за несбъднатата надежда за промяна на българите, чийто живот, ще Ви цитирам, е „една изпълнена с мрачна почуда въпросителна, която след всички отговори остава все така всеобемаща и несвършваща”?

Владимир Зарев: Първо, искам да кажа, че аз много обичам Пловдив, атмосферата на града, в Пловдив имам много приятели и затова всяка среща с читатели в Пловдив се превръща в мой личен празник.

А сега на въпроса ви. Преходът, който преживяхме, вече тези 26 години, беше натоварен с огромни надежди, че ще бъде възстановено най-съкровеното притежание на хората - свободата. За жалост беше пропиляна и погубена огромна национална енергия – много бедният човек не е свободен. Той е натискан в ниските вибрации на бита – той живее с проблемите да плати тока и парното, той е лишен от високата духовност. За жалост през тези години политическата класа превърна, това всичко го знаем, властта си в дойна крава и най-лошото - замени демокрацията с една несвършваща и добре поддържана анархия, анархия, която позволи така лесно да се корумпират полицията и съдебната система, т. е. имунната система на всяка държавност. Позволи на олигарсите да се слеят с политическата класа и да участват във властта по един най-отвратителен начин. В тези години беше загърбена духовността, културата беше захвърлена в задния двор на общественото внимание и това стана, защото културата не може да се краде, в културата не се преразпределят пари и влияние. Външната причина беше поскъпването на тока, но реално причините бяха много по-дълбоки и много по-обемни и  предизвикаха вълненията в началото на 2013 г. и това у мен специално възстанови надеждата, че най-сетне в България ще се създаде жадуваното и така необходимо гражданско общество.

Р. П.: Вие пишете точно за онзи отрязък от време, който беше зареден с много емоции, с много надежди и много гняв.  Може ли обаче сега да се каже от дистанцията на времето, че онзи исторически момент беше натоварен точно с такава доза историчност, след която следва промяната или енергията остана задавена от хаос, от безсилие?

В. З.: Точно това до голяма степен е темата на моя роман. Това е, че за съжаление гражданското общество не стана, не се получи. Причините според мен бяха три, и мога да ги кажа съвсем накратко.

Р. П.: Да, назовете ги.

В. З.: Първата причина е това, че протестиращите не можаха да излъчат тези 100 – 120 млади, интелигентни  и най-важното некорумпирани и морални хора, които да заменят прогнилата политическа класа. Второто е, че тези протести не можаха да излъчат една единна общонационална кауза – идея, която да обедини около себе си целия народ. И третото, най-важното и най-страшното нещо това е, че политическата класа и олигарсите според мен платиха и насъскаха хората отново едни срещу други, на наши и ваши, на добри и на лоши, на протестиращи и контрапротестиращи, върна се омразата, а точно в състояние на постоянна омраза политическата класа се чувства най-удобно. Разбира се, аз искам да кажа, че „Орлов мост” не е политически, не е социален роман.

Р. П.: Да, това е една много увлекателно написана история – любовната история, за която казвате.

В. З.: Това е една страшна, според мене, любовна история, за една невъзможна, неистова, отнета от живота, от обстоятелствата любов, която рухва под стечението на една тайна, която, разбира се,  аз няма да разкрия...

Сега ако ми позволите, искам да кажа нещо много важно за самия роман – това е, че в него аз се опитах да изследвам влиянието на външния, на обективния свят върху човешките чувства, върху човешките преживявания, върху най-вътрешния, върху най-интимния човешки живот. Оказва, че външният свят, колкото и да звучи изсмислено, повлиява върху нашите човешки взаимоотношения и ги променя и това фактически е основният смисъл на романа, това е и основното послание на романа – това е, че най-сетне наистина трябва да се организира едно гражданско общество, защото националното единение е единственият начин на българския народ да се противопостави на това ужасяващо управление, което 25 г. просто унищожава нацията ни. Знаете, че бяха прогонени два милиона българи – талантливи, умни, млади хора, промениха генетичния фонд на нацията и бяхме въведени в спиралата на една ужасяваща демографска криза, която ще има ужасен край според мен.

Р. П.: Дефицитът на надежда ли е най-голямата заплаха за българите или страховете му?

В. З.: Мисля, че трябва да имаме надежда, защото това е единственият изход. Вече забелязвам, че започнаха да се връщат млади хора в България, млади, подготвени хора, с някакъв свой прекрасен идеализъм и в тези хора е бъдещето на страната. Там е моята надежда. Повече чуйте от звуковия файл.