Генеалогията е скъпо занимание, което никой не иска да спонсорира

Осъзнава ли съвременното  българско общество родовата си памет като елемент от модерната идентичност и как тя се поддържа в българската традиция днес – събеседник Бистра Риндова – краевед и автор на книгата  „Родови хроники от Пазарджик и Пазарджишко“ преди представянето  й в НБ „Иван Вазов“. 

Р. П.: Г-жо Риндова, според вас осъзнава ли съвременното българско общество родовата си памет като елемент от модерната идентичност днес и как тя се поддържа в българската традиция. Широко поставен въпрос, изберете откъде да започнете.

Бистра Риндова: Мисля, че последните години има интерес към генеалогията, все повече хора се интересуват от корените си, но по принцип няма традиция у нас. Някога по-интелигентните българи, които са били спомоществователи на книги, са записвали в Библията си рождени години, дати на по-забележителни събития с по няколко думи, но фактически такива родови проучвания както в другите страни няма. И това е големият проблем, че много малко от старите фамилии са запазени и когато един краевед или генеалог започва да проучва даден род той се натъква на едно уеднаквяване, така както например в предговора на книгата си давам една констатация на Константин Муравиев – последният министър-председател на 9 септември 1944 г. , който през 20-те години е бил личен секретар на Александър Стамболийски, той пише, че по това време една английска журналистка и писателка през 20-те години идва в България, за да интервюира Стамболийски, но тя се е интересувала от нашия бит, от нашите обичаи и той я развежда из едно софийско село, включително поискала да види и гробищата. Разгледала паметните плочи, той й превел и тогава тя като чула имената казала – „Нямате култ към мъртвите, нямате значи и традиции, затова нямате и фамилни имена. Сигурно си знаете произхода само до дядо и баба, знаете ли какво значение има прякорът за един род?” И така наистина в телефонни указатели хиляди Ивановци, Георгиевци и прякорите фактически са изчезнали, старите родови фамилии също и човекът така някак си уеднаквен се разлива в множеството.

Р. П.: Разбрах какви са вашите аргументи да изследвате родовата история. Нека да ви попитам, не ви ли се струва все пак парадоксално, че с преодоляването на националните бариери, с отварянето на света като възможност за избор на пътища на младите хора, на информация, на която те да се позовават и да разчитат, необходимостта от ясното осъзнаване на принадлежност, на приобщеност – става толкова по-необходимо отколкото е било в миналото.

Б. Р.: Да, да, но това не значи, че техническото усъвършенстване усъвършенства човека, защото тази информация от медиите, от компютри и т. н. е  често пъти грешна и мисля, че това, което казва Горан Брегович „Котвата, която пази лодката потъва заедно с нея.” А тази котва, която ни е запазила като нация това са родовите корени, това е историята. Когато не си познаваме корените, историята, когато не знаем кои са нашите предци, какво са постигнали те, на кого приличаме, с какво да се гордеем, какво да надграждаме няма значение, че пътуваме по света, но ние сме по-бездуховни хора, не тачим това, което имаме като даденост и не само даденост, а то ни е завещано като дълг към тези, които са създали нашата държава.

Р. П.: В този смисъл в каква зависимост поставяте родовото съзнание спрямо националното?

Б. Р.: Без родова памет, ако тя не е жива няма и нация. Така че всички тези родови хроники, а тази трета част тя е последната част от една монография в три части с различни родове, които не са проучвани, но които и тук, в Пловдив, имат корени като например Катрин Саръева – тя е галеристката, тя е една от потомките на Стефан Захариев, а той е първият българин, който е написал история на български език на цялата Пазарджишка област, въпреки че чак на 28 – 30-годишна възраст се е научил да пише на български, той е завършил  гръцко училище в Пловдив, но досегът му със света като търговец с известни хърватски и други учени по онова време, сръбски, които са държали на сръбския национализъм, го карат и него да се почувства българин, да научи български език и да напише в продължение на трийсетина години е проучвал археология, история и т. н. да напише това първо произведение етнографско. До тогава тук в Пловдив са писали гръцки учители история на Пловдив. Проф. Захариев, който е началник на нервната клиника във ВМИ, тук е Акрабовият род – всички познаваме, всички знаем за тази фирма Акрабов, синовете му са офицери, служили са в Пловдив, герои от Балканската и другите войни. Дъщерята, това не се знае на стария Акрабов, който е бил член на комитета на Левски в Пазарджик, Иванка Акрабова заедно с мис Елен Стоун след като освобождават мис Стоун тя заминава в САЩ, за да събира помощи и да върне парите, които са платили на вътрешната организация.

Р. П.: Г-жо Риндова, ще ви помоля за един малко по-глобален, обобщен коментар какви са наблюденията ви върху следата, която родовата памет оставя в българската култура, например как тази родова памет оставя следа в съвременния млад човек, който отглежда и възпитава децата си със съвсем съзнат избор например извън България.

Б. Р.: Ще дам пример с тази книжка, една малка, която проучих преди няколко години „Историята на Бурдевия род от Енижде Вардарско, с. Тушилово, сега Стати – в Гърция останало” и тук са дошли 20-те години потомци, и тук, и в Благоевград и единият от Бурдевите е бил четник в Енидже Вардарско и така започнах да проучвам рода и тази малка книжка един от потомците я занесе в САЩ, това беше януари 2014 г. – неговият син, снаха, внук са там, синът му работи в централата на фейсбук и когато г-н Бурдев се върна ми се обади и каза да знаете как синът разнасяше в централата на фейсбук книжката и казваше на всички „Родът ни е проучен, вижте моя род, вижте тук моя дядо, прадядо, вижте ме мен, семейството ми”. Но независимо, че Иречек е казал на времето „Историята се пише не за България, а за българите.” малко от младите хора се интересуват от родословие. Но аз тук в Пловдив понеже проучват девет копривщенски рода, моята баба беше копривщенка, въпреки че тя 13-та година се е омъжила в Пловдив, копривщенци не само са си запазили фамилните имена и много лесно можеш да ги откриеш, но същевременно повечето от тях имат изработени родови схеми, децата им се интересуват дали  защото е революционен край, но такова отношение не съм срещнала към родовете в Пазарджик, в София.

Р. П.: Осъзнава ли съвременното българско общество родовата си памет като елемент от модерната идентичност, ще бъдете категорична може би, че това е така?

Б. Р.:  Така е, така е, но мисля, че тази модерна идентичност ни разлива някак си във времето. Ние първо трябва да си бъдем българи, а после да се считаме, че сме някакви модерни европейци, трябва да се уважаваме. Родовата памет е духът, клоните на едно голямо дърво. Бездуховността е страшна...