България непрекъснато робува на имитационен синдром

Марин Русев: Поуките са многопластови, има глобални поуки, има национални поуки, очевидно на по-високо ниво се вижда ясно фактът, че този брекзит е всъщност може би първото истинско, сериозно поражение на европейската идея. И в този смисъл трябва да има отказ от някои форми на гигантомания, които се практикуваха през последното десетилетие в Брюксел, има доста императивни шаблони, които се спускат централно и нациите на ЕС, народите, общностите се чувстваха принудени да ги спазват. Аз тук ще дам едни елементарни примери като криви краставици, банани, налагани нормативни рамки за това как трябва да изглеждат вътрешните райони на всяка една страна. Давам веднага пример – ние бяхме принудени да се съгласим заради чисто статистически критерии, че видите ли и Силистра, и Габрово в България трябва да се чувстват единна общност в т. н. от Северен централен район. Представяте ли си – Силистра е от Северен централен район!?  Представяте ли си – Силистра е от Северен централен район на България!?  Всички тези неща са натрупвания на премълчани неудобства, премълчани истини, които в един определен момент в страна като Великобритания показаха, че нещата не вървят както трябва. Иначе в чисто конюктурен план според мен лично не е сигурно, че Великобритания при всички положения ще напусне. Великобритания има доста варианти като сценарии за бъдещето си, едно от тях е Великобритания излиза и загива в чисто икономически и социален смисъл. Другото е Великобритания остава, но по-умната Европа може би ще се наложи да отстъпи, защото проблемите не са само с Великобритания, виждаме ги в Гърция, аз дадох частични дребни за Европа примери в България. Друг сценарий – Англия излиза, не Великобритания, Ирландия и Шотландия остават. Аз мисля, че тези, които си въобразяват бъдещето на Европа като стабилно, такова каквото се предава като отношение от поколение на поколение е невъзможно, такова бъдеще е невъзможно. Ако напише в Гугъл „Балканите идат”, където излиза, че след като балканските народи са станали прекалено много в администрацията на Европейския съюз, западноевропейските страни една по една през 2028 г. напускат ЕС, въвежда визов режим с европейците, т. е. с Източна Европа. Друг е въпросът, че ние сме уплашени като хора, като общности, като държави от бързите скорости, с които стават промените.

Р. П.: Доц. Русев, като че ли всички останахме с впечатлението, че Европа така и не даде конкретните отговори на въпросите за колективната сигурност, за насоките, които трябва да работят съответните държави, защото с едно дистанцирано лицемерие - дидактично, като че ли тя ни поучава за ненамеса и оставя вътрешната сигурност и реда на държавата в нейните собствени ръце, както се случи с притока на мигранти към България. Успя ли все пак актът на напускане на Великобритания да формулира въпроса колко и каква Европа искаме ние, българите? Отделен е въпросът за другите държави, нас ни интересува в случая България, затова ви питам.

М. Р.:  Аз мисля, че в Европа има здрав разум. Това че канцеларистите се държат назидателно спрямо случая с Великобритания и едва ли не търсят повод за мъст, в същото време виждаме и лидери, които призовават Европа да напусне парадността на своите цели и да тръгне към прагматичност, така че в Европа ще върви дебат. Аз съм убеден, че този дебат ще има отрезвяващо значение за Европа и най-малкото Европа моментално трябва да изостави тези неща, които са никому ненужни като краставици, банани и шкембе чорба, която трябвало да се забрани – това са дребни неща, но те са показателни. Трябва да се върви към реалните проблеми, към реалните проблеми на сигурността, към търсенето на нов прочит какво е Европа и какво трябва да бъде Европа.

Р. П.: Разширете моля  коментара ви с това трябва ли да бъдат търсени политическите възможности съответно да бъде разширен балканският диалог, той да стане по-интензивен и търсещ обща политика спрямо Русия например, ЕС, Германия, Македония, Турция – всичките тези държави в нашия регион.

М. Р.: Големият проблем на Европа е, че нациите нямат единно мнение за всяка една от посочените теми и тук очевидно ще се върна към това, че ЕС може да бъде ефективен не като налага единна воля на всяка една общност, а може би Европа ще бъде много по-ефективна като механизъм ако подпомага полезни национални инициативи, отчитащи националната специфика. А националната специфика на България не означава, че ние на всяка цена трябва да се съгласяваме с войнстващия тон спрямо Русия и ние го виждаме дори като вътрешен дебат в България. Аз си мисля, че всяка една промяна от търсенето на правата на индивида, на човека към по-големи права на нациите ще бъде полезно за Европа и тогава ще може да се отчитат наистина национални специфики, когато се опитваме да правим общи рамки. Мисля си, че първото голямо отрезвяване, без да има катаклизъм, което направи Европа, сама достигайки до истината е старото правило ще изравним начина на живот в европейските страни – това е абсолютно невъзможно. Става въпрос за традиция, става въпрос за климат... Как да изравним начина на живот на испанците със своята сиеста с шведския начин на живот, където условията са други. Очевидно е, че такива постепенни отрезвявания, дано да няма много такива случаи те да са свързани с някакъв по-голям катаклизъм, това е бъдещето на Европа да осъзнава и да върви повече към планиране на опасностите, отколкото реакция на случващи се процеси.

Р. П.: Да, разбрах ви. И тъй като самият Дейвид Камерън нарече случилото се с Великобритания „рискът на века”, този риск обаче формулира  нови въпроси за лидерството, за референдумите като начин на употреба, за смяната на политики. България успява ли да се ситуира адекватно в този дебат?

М. Р.: България е едно от най-ранимите пространства на ЕС по понятни за всички причини – тя е уязвима, тя има най-трудно предвидимото място в ЕС. На всичко отгоре спецификата на България и българското мислене е, че в новата си история след Освобождението ние като че ли непрекъснато робуваме на един имитационен синдром – първо, след Освобождението да правим като Европа, после конкретиката,  да вземем да направим като Германия, след това да правим като Съветския съюз, сега да правим като един друг съюз. Мисля, че всичките тези неща в България водят до много голямо объркване и за мен силни политици, които дори понякога дори недемократично от европейска гледна точка налагат своето мнение, поемат инициатива са полезни за България, защото ние в момента няма кой знае каква алтернатива да правим конюктурни ежедневни крачки на поведение, очевидно е, че трябва да оставаме и да подкрепяме единството. Очевидно е, че трябва да оставаме, но внимателно да преориентираме позициите си от чисто съглашателски към градивни и полезни за самата България. А що се отнася до това какво да прави в по-средносрочен план, според мен трябва да подкрепяме инициативите за преформулиране на европейската идея, за които аз вече споменах. Вие засегнахте въпроса затова, че някакъв наш съвет за национална сигурност щял сега да решава проблеми. Аз мисля, че това е институция, която гони случили се проблеми и не планира, няма никаква прогноза, никаква превенция, никакво логистично планиране и се събират, когато чуят, че нещо вчера станало и се събират. Мисля си, че там трябва да се занимават с дългосрочно планиране.

Р. П.: Само да уточним, става въпрос за проекто-закон за противодействие на тероризма. Той днес трябва да бъде обсъден в Съвета по сигурността при  премиера, а утре влиза за дебат в парламента.

Благодаря за този коментар на доц. д-р Марин Русев – ръководител на катедра „Политическа география” в Софийския университет „Климент Охридски”.