Великите европейци - Лудвиг ван Бетовен, втора част

Бетовен скоро разбира, че Хайдн няма на какво повече да го научи, а Хайдн се дразни от чепатия стил на ученика си, който гледа повече да нарушава правилата на композиране, отколкото да се придържа към тях. И е недоволен също от мрачните облаци, които чува да се струпват в музиката на младежа. После Бетовен продължава музикалното си образование с различни други учители, а композиция учи от самия Салиери. Създава сериозни контакти в средите на богатите виенски меценати на музиканти – принц Лобковиц, принц Лихновски, барон Швайтен. Б

етовен, както и много други млади и интелигентни хора из Европа в онзи момент, е страстен поддръжник на Френската революция и нейните идеи за свобода, равенство и просвещение. Фен е и на Наполеон Бонапарт, на когото през 1804 посвещава своята Трета симфония, „Ероика”. Когато Бонапарт се обявява за император обаче, това му идва в повече. Щом научава новината, Бетовен казва: „Значи той е обикновен смъртен. Сега ще стъпче под краката си човешките права и ще се отдаде само на амбициите си; ще започне да мисли, че превъзхожда всички хора и ще стане тиранин”. А после изтрива посвещението от ръкописа си така яростно, че дори къса хартията на места.

Във Виена Бетовен преживява няколко превъплъщения. Основното е, че от талантлив музикант става велик музикант. Но през остатъка от живота си той израства също от млад мърморко до стар мърморко. Характерът му по принцип е неприятен, светът постоянно му е крив и той се оплаква - от него, от себе си, от другите. Всеки ден пие много вино, така че задръжките му падат. Ненавижда аристокрацията и всички форми на социална йерархия, затова постоянно се кара дори със своите богати благодетели. 

Стилът му на общуване е рязък, а в решенията си е често безцеремонен. Веднъж, докато импровизира на пианото в известен салон, мъж започва да шепне в ухото на някаква дама. Бетовен моментално зарязва цялото представление с думите: „Пред такива прасета аз няма да свиря”. Да, той нарича другите „свини”, но в неговия дом често е кочина, въпреки редовните посещения на изтънчени дами. Върху пианото му има остатъци от храна и мръсни чаши за вино, а отдолу стои нощното му гърне. Навън композиторът често се появява в не дотам чисти дрехи, разчорлен и неугледен. Нищо от това не пречи на музикалния му възход обаче. На първо време във Виена той композира редовно, но не публикува творбите си, обаче става все по-известен като диригент и особено като пианист – импровизатор.

Краят на 18 век е границата, когато пианото навлиза масово в музикалната култура, до тогава основно се композира и свири на клавесин. Клавесинът е различен и преходът не е лесен за мнозина. Те продължават да използват най-вече средните регистри и трудно боравят с педалите. Заради силния драматизъм на творбите си обаче, Бетовен е факир на крайните регистри, плавните преходи от пиано към форте не са за него, а не се притеснява да работи и с педалите. Изглежда, че всичко върви прекрасно, но още през 1796 той започва да губи ключовия инструмент за своята работа – слуха. 

Най-вероятна причина за това е възпаление на вътрешното ухо, което тогава, е нелечимо. Следват опити да се справи с проблема, но Бетовен осъзнава зловещата реалност и е близо до самоубийство. Спира се, а в писмо обяснява защо: „Стори ми се немислимо да напусна този свят, преди да съм изпълнил всичко, което чувствам като свое призвание.” Добре, че остава. Въпреки огромните мъки, които преживява след това, Бетовен наистина прави всички възможно да довърши мисията си и ни оставя фантастичната си музика. Как щяхме да знаем що е то величествена симфония, ако не бяха неговите 9; как щяхме да опознаем света на пианото, без знаменитите му концерти и сонати; как щяхме да обичаме момичетата, без да им обясним, че багатела №25 е наречена прибързано “Fur Elise” – а Бетовен щеше да я нарече „Fur Иванка” или „Fur Цвета”, ако беше видял теб.  

Да, жените са другата голяма лудост и сладост в живота на Бетовен. Той ги обича и има дълъг опит с почтените момичета от социалното дъно до социалните върхове. Приятел свидетелства, че Бетовен винаги има жена до себе си, а често - няколко едновременно. Но важното е, че е вечно влюбен и това го стимула му за творчество. Още на 16, след неуспеха с първото ходене до Виена, Бетовен се теши с Нанет Щрайхер, пианист и писател.

От годините в Бон е и връзката му с Елеонор фон Брюнинг, сестра на негов приятел. С певицата Амели Сибалд се запознава вече на късни години в спа курорта Теплиц. Тя е една от кандидатките за ролята на неговата „безсмъртна любима” – неизвестна жена, която Бетовен обезсмъртява в едно свое лирично и трагично писмо. Жозефин Брунсвик е сред най-важните жени в живота му. В писмата си до нея той я нарича „моя единствена любима”. 

Жозефин също е една от кандидатките за неговата „безсмъртна любима”. В този списък попада и Антони Брентано, богата аристократка, на която Бетовен посвещава 33 Вариации върху валсове на Антон Диабели. По своята ученичка Тереза Малфати Бетовен е силно увлечен, а след смъртта на Тереза именно сред нейните документи е намерен ръкописа на “Fur Elise” с посвещение. Версията е,  че композицията е за Тереза, но ужасният почерк на Бетовен изписва нещо като Елиза. 

Има обаче поне още две възможни вдъхновителки на прочутата багатела – оперните певици Елизабет Рьокел и Елиза Баренсфилд. Коя е наистина - залаганията текат над два века. В последните години от живота на Бетовен пък има жена, която той не може да понася и с която води съдебни спорове за попечителство на племенника си. 

Тези неприятности, заедно с глухотата и разклатеното му здраве, гневът и огромните усилия за композирането на последните му творби, водят до смъртта на Лудвиг ван Бетовен. Той е само на 56. Сякаш по поръчка, смъртта идва в бурна нощ, съпроводена от музиката на страховити гръмотевици, изпълнена от целия небесен оркестър.