През 1952 година геният на киното Чарлс Спенсър Чаплин заминава – полуизбягал, полупрогонен – от Съединените щати за Европа и не се връща обратно цели 20 години. Той е на 63, зад гърба му е изградената от него творческа империя, в която основни герои са смехът, тъгата, човечността, победата на доброто над злото и величието на човешкия дух, независимо от това колко жалка е човешката материя. Сътвореният от Чаплин образ на „Скитника” или „Малкият човек”, казват критиците, директно се противопоставя на две от водещите концепции на тогавашната епоха – ницшеанска визия за свръхчовека и марксическата за революционната маса. Той казва „не” и на двете. Не – всеки човек е важен, дори само защото е жив. И всеки човек има право да се стреми към щастието. Не всеки го постига, дори повечето хора не го постигат – както и самият Чаплин добре знае. Но всеки има право да се стреми към него.
Чарли Чаплин е роден през 1889 година в Лондон. Това твърдение, както и голяма част от ранната му биография, си остава недоказано и май недоказуемо, след като дори британската служба MI-6 неотдавна, с разсекретеното досие на Чаплин, призна, че няма точни данни. За сметка на това обаче е сигурно, че, както пише биографът Дейвид Робинсън, животът на Чаплин е „най-драматичната история за възхода от дрипите до богатството от всички, разказвани някога”. Родителите му са певци по лондонските мюзикхолове, бащата, Чарлс, е алкохолик, а майката, Хана, шизофреничка. Чарлс скоро напълно изоставя семейството, а за Хана е невъзможно да се грижи за децата, затова още на 7 Чарли попада в приют. Докато навършва 14 хлапето минава през стъргата на лондонския подземен живот, но не спира да развива артистичния си талант – покрай майка си, на улицата, а после и в една танцова трупа, от който обаче се откъсва, за да подготви собствено комедийно шоу. През 1903 един продуцент вижда в него потенциал и така започва истинският му възход. Няколко години момчето играе на разни сцени, докато стига до престижната трупа на Фред Карно. Тя отива на турне в Щатите и там отзивите за представянето на Чаплин са – „той е един от най-добрите артисти в пантомимата, които някога сме виждали”. През септември 1913 година подписва първия си филмов договор за 150 долара на седмица и заминава за Лос Анджелис, в студиото Кийстоун при великия Мак Сенет. Ето как, само с едно простичко действие, времето на киното по света започва да се превръща в епоха на киното.
Чаплин, Това е моята песен
През февруари 1914 излиза дебютният филм на Чарли Чаплин, Makingaliving. Той не е доволен, но критиката го оценява като „комедиант от първа величина”. Още във втория си филм обаче, „Странните затруднения на Мейбъл”, Чаплин се явява с костюма на Скитника и оттук започва развитието на образа му. По този повод той казва: „Исках всичко да бъде противоречиво – панталоните широки, сакото тясно, шапката малка, обувките големи. Прибавих и малки мустачки, които ме правеха по-възрастен, без да скриват играта ми. Нямах никаква идея за характера на образа. Но, щом се облякох, костюмът и гримът подействаха и започнах да чувствам какъв човек е той. Започнах да го опознавам и докато изляза на сцената, той беше напълно роден”. Желанието на Чаплин да наложи образът на Скитника едва не води до изхвърлянето му от Кийстоун. Спасяват го само поръчките, които се получават от собствениците на кина, за нови и нови филми с него. Така Сенет му разрешава не просто да остане, но и сам да направи два филма, ако се съгласи да плати 1 500 долара при неуспех. „Хванати от дъжда” е режисьорския дебют на гения и той е много добре приет. Всичко това се развива само за няколко месеца, а когато едногодишният договор на Чаплин изтича, той иска от студиото хонорар вече от 1000 долара на седмица. За Сенет е прекалено, но друга филмова компания му предлага 1 250, плюс 10 хиляди долара бонус при подписване на контракта. Заради огромния успех на филмите, след една година и тези цифри са малки, в третото студио Чаплин има вече 10 000 на седмица и 150 хиляди при подписването, а през 17-та година подписва договор да произведе 8 филма за общо 1 милион долара. Този процес на нарастване на приходите продължава през целия живот на Чарли Чаплин, особено след като започва, първо през Юнайтед артист, а после и като свободен продуцент, да произвежда своите дългометражни филми. В тях той, освен продуцент, обикновено е сценарист, режисьор, главен актьор и композитор на музиката. А публиката не може да му се насити и иска още и още.
Чаплин, Хлапето, сюита
Филмът „Хлапето”, музика от който слушаме, е сниман 9 месеца, което за времето си е антирекорд по бързина. Това е най-дългият му филм до момента, но той го изгражда бавно и внимателно, защото, както сам казва, „искам да оставя свой белег в променения свят”. Годината е 1919, а светът е променен от Голямата война. „Хлапето” е от една страна жалба на бащата Чаплин по умрялото му първо дете, от друга – спомен на мъжа Чаплин за неговото детство по лондонските улици, от трета – нов етап в развитието на образа на Скитника, който значително се очовечава, като вече не се грижи само за себе си, а поема отговорност и за друго човешко същество. Пет години по-късно идва „Треска за злато”, филм, който критиката нарича „епична комедия, извън всякаква мрачна област”. Както казва по-късно самият Чаплин, „това е филмът, за който най-много обичам да си спомням”. Следват повече или по-малко големите успехи с „Циркът”, „Светлините на града” и „Модерни времена”, които отразяват житейското развитие на самия творец и доизграждат и образа на „Малкия човек”. Този образ обаче достига истинския си връх през 1940-та с „Великият диктатор”, първият звуков филм на Чарли Чаплин, в който той, освен всичко друго, играе и двете главни роли – на безименния бръснар евреин и на диктатора на Томания Аденоид Хинкел.
Чаплин, Великият диктатор
Великият диктатор е невероятен филм, в който Чаплин успява да съчетае на пръв поглед несъчетаеми смислови и технологични пластове. Той намира героизъм в жалкото и жалкото във великото, като ни кара да се заливаме от смях и заради двете. Не се страхува да постави комичните гегове, типични за клоунадата и епохата на нямото кино, редом както с принципите на античната драма, така и с оголената публицистика - и все пак успява не просто да задържи вниманието на публиката, но и да я поведе към истински катарзис. Нещо повече, с този филм Чаплин показва колко велик е и инстинкта на гения. Онова, което по-късно направи Оруел в литературата с романа „1984”, Чаплин направи в киното с „Великия диктатор” – показа истинската същност на тоталитаризма, разголи го до крайна степен и го тикна в очите на слепите, но по възможно най-добрия начин – пълен със смях и думи на човешка гордост:
Чаплин, Великият диктатор, реч
Превод: Съжалявам, но не искам да бъда император, това не е моята работа. Не искам да управлявам или да завладявам никого. Аз бих искал да помогна на всеки, ако е възможно – евреин, неевреин, черен човек или бял. Ние всички искаме да си помагаме, човешките същества сме такива. Искаме да живеем заедно в щастие, не заедно в мизерия. Не искаме да се мразим помежду си, този свят е като една стая за всички и земята е достатъчно богата, за да осигури прехраната на всеки. Пътят на живота може да бъде свободен и красив – но ние загубихме пътя.
Така започва великата реч на безименния бръснар, оказал се по невероятно стечение на обстоятелствата на върха на Томания, с която той се опитва да спаси света не просто от Аденоид Хинкел, а и от всички уж велики диктатори. Гледайте този филм днес, нижте го пак утре – всеки ден е много актуален. И това също е част от гения на Чаплин, нали? Но още по-голяма част от този гений е, че нещата просто не свършват до тук. Когато бръснарят в образа и от мястото на диктатора Хинкел завършва речта си за свободата, демокрацията и любовта между хората, вместо да бъде разкъсан на парчета, той получава същите овации, с които преди това се посрещат речите на истинския диктатор против свободата, демокрацията и за нуждата да се живее в омраза. Може би точно това прозрение на Чаплин за човешката природа всъщност е едно от най-великите му постижения. И най-непростимото, вероятно. Но и тук филмът не свършва. Войници, в името на демокрацията, нека всички се обединим – призовава бръснарят, войниците го приветстват, но после той се обръща към любимата си Хана и продължава: Хана, чуваш ли ме? Където и да си – вдигни очи, Хана, облаците се издигат, слънцето се показва, ние излизаме от тъмнината и влизаме в един нов свят…..
Тази седмица в рубриката „Добро утро, ден!“ ни гостува един от водещите кардиохирурзи д-р Андрей Неутов, завеждащ на новото отделение по кардиохирургия в УМБАЛ "Пълмед". В Пловдив го води професионалния път, а в България за първи път пристига през далечната 2001 година по лична покана на проф. Александър Чирков. Идва за да специализира - първо..
Тази събота гост на "Срещите" е ловецът на истории Георги Тошев. С него говорим си за големите имена в изкуството - Стефан Данаилов - Ламбо, Невена Коканова, Цветана Манева, Моника Белучи, Кристо... Как се чувстват творците днес - във време, в което липсва конкуренция в духа. Бъдете с Радио Пловдив.
Кадри от ежедневието, опита, мечтите, приятелствата и предателствата по пътя на Антония Маринова- Крейзи разглеждаме като в албум тази седмица. Колажът й е любим. Като пъзел от емоции са спомените, за които разказва - от причината, поради която избира този псевдоним, през първата "Практика", която я връща в Пловдив с нова кола, която не може да кара,..
Тази седмица в рубриката „Добро утро, ден!“ ни гостува Живко Петров - пианист, композитор, музикален продуцент и аранжор, но не само по професия, но и по призвание. Изпипва всеки детайл на своето творчество със смирение, характерно само за истински осъзнатите и отдадените творци. Казва, че най-голямата му награда е признанието на публиката, а с..
За работещите в радио Пловдив името на инж. Минко Кръстев е съизмеримо с легенда – човека, без когото радиото не може. Професионалната му съдба го свързва с радиото в продължение на 45 години, през които целият технологичен процес на излъчването преминава през него с всички положителни и негативни „екстри“, с които се е налагало да се справя за..