Великите европейци - Мефистофел /втора част/

Името Мефистофел може би е от иврит и комбинира думите „мефиц“ - разсейвам, разхвърлям, и „тофел“ - „изкусен лъжец“. Или е комбинация от три гръцки думи, която значи „онзи, който не обича светлината“. Независимо от името обаче, Мефистофел идва от подземния свят, привикан от д-р Фауст, ренесансов магьосник и алхимик, учен, лекар, богослов и астроном. Мефистофел обещава на Фауст цялото знание, включително тайното, пътуване през пространството и времето, плюс богатство, слава, любов. Щом договорът изтече след 24 години обаче, Дяволът ще отнесе душата му в Ада завинаги. Фауст се съгласява, договорът е скрепен с кръв и не може да бъде нарушен, а всичко обещано се случва. 

В последната си нощ Фауст разкрива на приятели тайната на успеха си и се качва на горния етаж. Започва буря, чуват се адски писъци, а на сутринта тялото му, разчленено и окървавено, е намерено край къщата. За грешната му душа обаче има холивудски финал - Бог я отнема от Дявола, за да я спаси. Тук се крие отговорът на въпроса защо точно Мефистофел е основен образ на Дявола в модерните времена. В историята на Фауст става дума всъщност за величието на търсещия човешки дух, а Мефистофел е неделима част от това величие. 

Да, всичко е двойствено, шизофренично, но такъв е и самият Живот - има нужда от скептицизъм, от нарушаване на правилата. В този смисъл, когато говорим за Човека, винаги трябва да виждаме и Дявола в сянката му. А ако мислим за природата на Дявола, трябва да имаме предвид не само отношенията му с Бога, но и с Човека. Дори Христос отива в пустинята, където Сатана го изкушава 40 дни, като му показва всички светове и му предлага властта над тях. И да припомня още, че в някои херметични версии Сатана е полубрат на Исус. Но факт е, че Дяволът, независимо от страха, който внушава и негативизма си към доброто, е странно привлекателен за хората. Дарън Олдрич, професор по модерна история в Уорчестър, сочи четири причини. 

Първо, Дяволът е гъвкав по природа, за разлика от ангелите. „Това прави лошите духове сложни и интересни“ - казва Олдрич. „Втората причина за популярността на Дявола е ролята му на опозиционен лидер“. Дяволът е символ на бунта, но пак запазва своята гъвкавост - затова се хареса на бунтовници от всякакъв вид и род, срещу власти от всякакъв вид и род.

Третата причина за човешката симпатия към Дявола е, че той не просто е враг на доброто, но и наказва грешниците, така че лесно може да мине за някакъв Ромин Худ, защитник на слабите. И четвъртата причина според Даръл Олдрич е, че той е „дух на изкушението“. Като основен символ на съблазнителните импулси, Дяволът има фатална привлекателност. „В края на краищата - пита Олдрич, - какъв е смисълът от изкушението, ако то самото не е изкусително?“ Всъщност и четирите причини ни водят в нещо като перпетуум мобиле. 

Получава се така - колкото Дяволът е по-интересен за хората на изкуството, толкова по-интересни са техните произведения за широката публика, така влиянието Му расте, а с това расте още и интересът на художниците. Какво да ви кажа, наистина няма да стигне цяло предаване, само за да изброим най-великите творби на човешкия дух, свързани със странно привлекателния сатанински образ на Злото. Разбира се - „Ад“ на Данте, както и „Кентърберийски разкази на Чосър. Следва Джон Милтън, който в „Изгубения Рай“ предизвикателно заявява, че е по-добре да управляваш Ада, отколкото да си слуга на Небето. После фолклорната легенда за Фауст се разпространява като пожар и се интерпретира литературно най-върховно от Марлоу и Гьоте. 

За Уйлям Блейк Сатана е символ на бунта, както разбираме от поемата „Сватбата между Небето и Ада“. Байрон и романтиците не остават назад, идва и Томас Ман с една от библиите на модерната литература - „Д-р Фаустус“, безкрайно интересна интерпретация на образа създава Михаил Булгаков в „Майсторът и Маргарита“. Във визуалните изкуства Дяволът също е широко представен. Но най-ранното изображение е всъщност доста късно - на византийска мозайка в Равена, Сатана е изобразен като син ангел, седнал отляво на Христос. През Средновековието изображенията все повече се свързват с божества от езическия пантеон като Бес, Пан, Дионис. През 19 век по Дявола се запалват композиторите и оттогава датират оперите на Берлиоз, Бойт и Гуно. Шепне се, че изумителният музикален талант на Паганини е заради сключена сделка с Дявола, а авторството на някои негови пиеси за цигулка се приписва директно на Сатаната. 

В модерната музика - джазът и блусът директно са описвани като „дяволска музика“, да не говорим за дълбоката връзка на метъла с могъщия Господар на Мрака. Истински бум в развитието на образа настъпва в епохата на киното, телевизията и компютърните игри. Първият такъв филм със заглавие „Замъкът на Дявола“ датира още от 1896, а второ столетие интересът не стихва. Да, за по-ортодоксалните хора заиграването на изкуството с тъмните сили изглежда опасно и дори недопустимо. Но пък може би точно хората на изкуството се жертват, като бият камбаната и предупреждават за опасността. 

Нали колкото по-добре познаваме природните сили, толкова по-добре се пазим от тях. И не трябва ли човек да познава по-изтънко противника на Доброто, за да Му се противопостави, ако се наложи, а не Онзи да го свари неподготвен и лесно да го съблазни с дяволските си козни?

Всички епизоди от подкаста "Великите европейци" можете да чуете тук:

БНР подкасти: