Великите европейци - Томазо Албинони

Албинони, Адажио в сол минор, Караян

Слушаме Берлинската филхармония и Херберт фон Караян със знаменитото Адажио в сол минор на великия италиански композитор Томазо Албинони. В същото време – това не е знаменитото адажио в сол минор на Томазо Албинони. Имам предвид – да, самото адажиото си е знаменито, но не е на Албинони. Така твърдят специалистите. 

Албинони, Адажио в сол минор, Караян

Историята с това адажио е истинска загадка, която прави вълнуващ и интересен за публиката живота на композитора, за когото иначе се знаят твърде малко неща. През 1945 година, двеста години след смъртта на Томазо Албинони, творчеството му е почти напълно забравено. Един негов биограф обаче, италианецът Ремо Джацото, пристига в Дрезден, за да търси в прочутата Саксонска библиотека, която съхранява документи на много италиански композитори, неизвестни творби на Албинони, за когото подготвя каталог. Но това е непосредствено след Втората световна война и библиотеката, както и цял Дрезден, са разрушени от съюзническите бомби. 

Все пак Джацото не остава съвсем с празни ръце. Както сам твърди, в развалините той намира фрагмент от ръкопис на Албинони, който съдържа басовата партия и шест ноти от адажиото. На тази основа Джацото решава да допълни липсващото и през 1958 година издава резултата под дългото, но точно заглавие „Адажио в сол-минор за струнни и оркестър, базирано на две тематични идеи и басова партия от Томазо Албинони”. Това действие на Джацото веднага произвежда два ефекта. Първо – адажиото бързо придобива страхотна популярност и възражда интереса на музикалния свят към италианския бароков гений. Второ – явяват се веднага критици, които казват, че цялата история с някакъв фрагмент, намерен в руини и прочие романтични съчинения е чиста измислица на Джацото, който изцяло е съчинил композицията. 

Тя, казват критиците, няма общо с маниера на композиране на Албинони и се различава чувствително от другите, доказано негови творби. Освен това се смята, че в каталозите на библиотеката в Дрезден никакво адажио на Албинони никога не е имало. Почитателите на романтичната история обаче контрират – защо Джацото, ако наистина е автор на такова невероятно парче, ще го издава от името на Албинони и така ще загуби възможността да спечели слава и пари. Съвсем възможно е, казват те, ако наистина има запазена басовата партия, от нея да се възстанови парчето почти в оригиналния му вид, защото в барока басовата партия съдържа цялата основна мелодична линия на произведението. Така че вероятно за Джацото е останало само да оркестрира произведението. Изобщо, голяма каша се забърква в музикалния свят покрай някакъв лист хартия, който никой друг, освен самия Джацото, всъщност никога не е виждал.

Албинони, Адажио в сол минор, Караян

Така или иначе обаче светът възприема адажиото с възхищение, то бързо става популярно и вече близо 60 години звучи във всякакви вариации, включително в изпълнение на рок-легендите „Дорс”. За отбелязване е, че на всички записи то винаги се представя като творба на Томазо Албинони, докато в по-сериозните критически статии се твърди, че негов автор е Ремо Джацото. Ето как се стига да онзи квантов ефект, за който ви споменах – че адажиото хем е на Албинони, хем не е. Историята обаче има и продължение. През 1998-ма, след смъртта на Джацото, неговият последен асистент, музикологът Муска Мангано, намира сред документите му копие на споменатата басова партия и шестте ноти от творбата на Албинони. Това е сравнително ново парче хартия, но с печат от дрезденската библиотека в горния ъгъл, който май удостоверява, че копието е направено там. Този нов факт, макар да не внася сто процента сигурност, вече доста накланя везните на авторството натам, накъдето всъщност им прилича да бъдат наклонени.

Албинони, соната за цигулка в сол минор, алегро

Томазо Албинони е роден в богато венецианско семейство през 1671 година. Баща му, Антонио, е производител на хартия и карти за игра. Като малък Томазо чиракува във фабриката за карти с идеята, че трябва да познава бизнеса, защото един ден ще го наследи. Не става така обаче. Още като дете, както е нормално за децата на богатите фамилии тогава, той получава добро музикално образование като певец и цигулар. Не се знае кой му е учител. Нищо чудно всичко да е започнало в най-ранна възраст от майка му, Лукреция, но има предположения, че по-сериозните нива е достигнал с помощта на Джовани Легренци. Тъй като обаче Албинони не членува в гилдията на изпълнителите, а това условие е задължително във Венеция, за да можеш да правиш публични концерти, той решава да се отдаде на композирането. 

Първата му опера – „Зинобия, кралицата на Палминери”, се появява, когато Томазо е едва на 23 и постига голям успех. Вдъхновен, младежът се впуска със страст в това музикално поле. До края на живота той създава най-малко 50, а сам твърди – 81 опери, голяма част от които не са запазени до наши дни. През ХVІІІ век обаче те покоряват сърцата на публиката не само във Венеция, но също в Генуа, Болоня, Мантуа, Пиаченца, Неапол, носят му слава в Германия, Холандия, на Британските острови. Въпреки големия успех, който има и сред публиката, и сред критиката, Томазо Албинони цял живот си остава независим композитор и, къде сериозно, къде иронично, нарича себе си „dilettante veneto”, „венециански аматьор”. 

Той не обича изобщо да общува с другите, „професионалните”, композитори, а и те, изглежда, не пращят от особено желание за това. Изключение прави…..е, не друг, а геният Йохан Себастиан Бах, който си общува задочно с него, като пише две фуги по теми от Албинони и постоянно дава на учениците си да изучават неговите басови партии като упражнения по хармония.

Албинони, концерт за обой, оп. 9, №8

Освен оперите, от които почти нищо не е стигнало до нас, Томазо Албинони създава и множество инструментални композиции, с които всъщност е известен на съвременната публика. Сега има запазени 99 сонати, 59 концерта и 9 негови симфонии, които са издавани, преписвани и изпълнявани в цяла Европа. Специално към италианския барок пък приносът му е, че въвежда обоя като солов инструмент. Това парче дърво с приказно ясен и всепроникващ звук се оказва особено подходящо да изрази вълненията и тревогите на бароковия човек. Разбира се, в арсенала на Албинони не остават по-назад цигулката, челото, както и тромпетът, този златист звук, който излиза сякаш от себе си.

Албинони, Concerto after Sonata da Chiesa

Повечето време от дългия си живот Томазо Албинони прекарва в родната Венеция. Макар че прави няколко разходки из италианските градове, а ходи също във Виена, Мюнхен и други места из Европа, той очевидно обича да си стои най-вече в къщи, отдаден на музиката. През 1705 година се залюбва с оперната певица Маргарита Раймонди, която малко преди това е направила своя дебют във Венеция. Двамата се женят в базиликата Сан Марко, имат няколко деца и живеят доста добре финансово. Албинони, макар да не се занимава със семейната фирма, а предоставя тази грижа на двамата си братя, все пак получава една трета от печалбата. 

Това, заедно с приходите от музиката, които не са малки, му позволява да поддържа добър живот. Някъде през 1921 година обаче за него настъпват по-тежки времена – фирмата започва да запада, а жена му умира и Томазо остава сам с децата. Той свива разходите, отваря малко училище за пеене и продължава активно да композира. През 1741 година пише последната си опера – „Алтамене”. 

Десет години по-късно Томазо Албинони си отива от този свят, зареден с музиката, която тук вече нямаше сили да напише. Умира, както отбелязва лекарят му, от диабет и възпаление на гласните струни. А всички обои по света, за които той композира най-прекрасните си концерти, и досега продължават да ги свирят. 

Албинони, концерт за обой и оркестър, оп.9, №2